Брайан Хейг - Врагове по неволя

Заизкачвахме се по някакво грамадно стълбище, преминахме през обширно фоайе и спряхме пред резбована махагонова врата. Брандуейт и Дженсън, изглежда, познаваха мястото. Влязохме в огромно преддверие с най-малко шест секретарки, пръснати на различни бюра. Брандуейт каза нещо на корейски и една от секретарките скочи от мястото си по онзи раболепен начин, характерен за някои местни жители, стеснително се поклони и ни отведе пред друга резбована врата. Почука лекичко и ние влязохме.

Беше огромен кабинет с висок таван, обзаведен като повечето официални кабинети в Корея — с евтини наглед мебели, големи свитъци по стените и няколко акварела, изобразяващи или селяни, които се веселят по нивите, или едри бели жерави, които се носят в небето. Предполагам, че за корейците всичко това носи някакъв скрит смисъл. Аз обаче не съм кореец.

Господинът зад писалището кимна вежливо и с царствен жест ни посочи да заемем трите стола, разположени точно пред бюрото му. Не пропуснах да забележа, че беше решил разговорът ни да се проведе тук, а не в ъгъла, където имаше три канапета. В Корея отдават голямо значение на символите. А специално този не беше никак труден за разбиране. Няма да си говорим приятелски, така че да не се преструваме.

Министърът беше възрастен, с бяла коса, широко кокалесто лице, черни очи и толкова стиснати устни, сякаш някой ги беше изсякъл върху лицето му с мачете.

В кабинета присъстваше още един кореец, по-възрастен и от министъра, също белокос, но с по-изискан вид, с много симпатично лице и спокойни очи. Седеше безмълвен на един стол в ъгъла, традиционното място за стенографите и преводачите.

Брандуейт и министърът избълваха по нещо на корейски. Не разбрах и думичка, а това беше едно от редките изключения от общото ми правило, че каквото не знаеш, то не може да ти навреди. Това, което казваше Брандуейт, би могло да ни навреди. Позата и маниерите му бяха почти комично сервилни.

Най-накрая свършиха, а министър Чун Мун Сонг се обърна към нас на сносен английски:

— Мис Карлсън, посланик Брандуейт ме информира, че възразявате срещу искането ни капитан Уайтхол да бъде съден по корейското законодателство.

— Точно така — отвърна Катрин.

— Какво ви смущава? Нямате ли доверие в справедливостта на корейските съдилища?

На адвокатски жаргон това се нарича „словесна засада“ — правният еквивалент на въпроса кога ще спрете да биете жена си.

На Катрин изобщо не й мигна окото.

— Не сте ли вие човекът, който желае промяна на юрисдикцията? Нима нямате доверие в справедливостта на американското правосъдие?

Беше добре измислен словесен ретуш и ако не я ненавиждах толкова силно, щях да се гордея с нея.

Министърът примигна няколко пъти, после се облегна назад. Беше изключително влиятелен мъж, при това в Корея — много патриархална, конфуцианска страна. Не бе свикнал да го предизвиква някой, по-млад от самия него. Да не говорим пък за два пъти по-млада жена.

— Мис Карлсън, ако корейски войник зверски убие в Америка сина на вашия министър на отбраната, как би реагирала вашата държава?

— В Америка спазваме договорите си. Цялата ни икономическа и правна система зависи от това. Ако имаме договор като ССВ, ще го спазим.

— Но не бихте ли се съгласили, че престъплението, извършено от капитан Уайтхол, надхвърля границите на обичайната престъпност? Не можете ли да разберете защо нашият народ настоява ние да въздадем наказанието?

Катрин го изгледа с любопитство.

— Не, не бих се съгласила. Говорите така, сякаш вече сте осъдили капитан Уайтхол.

— Извинете — рече той леко смутен. — Не владея толкова добре вашия език.

— Наистина ли? — попита тя, без да пропусне изгодния момент.

Министърът не й обърна внимание, тъй като единствената му алтернатива беше просто да ни изхвърли от кабинета си. Всъщност не разбирах защо не го направи.

Вместо това той отметна глава назад и рече:

— Уверявам ви, мис Карлсън, че към престъпленията на капитан Уайтхол ще бъде подходено с необходимата обективност, все едно се намира в американски съд.

Тук трябва да отворя скоба и да ви кажа, че имам един недостатък, който ме превръща в черна овца в стадото на адвокатите. Повечето от тях си умират за дълги, мъчителни спорове. Точно това ги тегли към професията. Обичат да противопоставят аргументите си един срещу друг като шахматисти, да долавят едва доловими нюанси и почти неразличими детайли, обичат тръпката от интелектуалното надхитряване на достойния, многословен и начетен опонент. Аз просто не съм един от тях. Сигурно съм импулсивен или нетърпелив, или и двете.