Брайан Хейг - Врагове по неволя

В този момент вече и двамата си крещяхме и лицата ни бяха изкривени от гняв. Останалите седяха като вдървени по столовете си и ни зяпаха. Забелязах изумлението им и изведнъж почувствах неприятна носталгия — все едно се бяхме върнали в юридическия факултет на университета в Джорджтаун и карахме другите студенти да се чувстват неудобно.

Но просто не можех да се спра. Изкрещях й:

— Грешиш!

— Не ме интересува какво мислиш! — кресна тя в отговор. — Или какво сочат доказателствата! Отсега нататък тезата ни ще бъде, че обвиненията са скалъпени. Някой друг е убил онова момче и е направил така, че да натопи Томас!

Продължих да клатя глава. Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Обсъждала ли си това с клиента ни?

— Не! Нямам и намерение. Поне засега. И никой от вас да не е посмял да му го казва! Ще ви се стъжни животът.

— Не смяташ ли, че това представлява малък етичен проблем?

— Дръмънд, той не ни се доверява. Защо да се чувстваме неудобно, че и ние ще скрием нещо от него?

Дори да не се хванехме за гърлата, този разговор беше стигнал до типично неизискания си финал. Вместо да извърша убийство пред толкова много свидетели, ядно прекосих салона и отидох да обядвам. Върнах се в стаята си, вдигнах телефона и излаях на румсървиса да ми донесе стек алангле и препечени картофи. Бях в настроение за мъжка, кървава пържола. Изядох си я сам, за да мога да се пържа в соса на самосъжалението си. Дъвчех всяка хапка, сякаш ми беше направила нещо.

Карлсън бъркаше. А още по-лошото беше, че имах ужасното предчувствие, че знам защо. Тази жена не бе глупава, нали така? Нито пък професионално некомпетентна, нали?

Мислех си следното: сега Уайтхол бе символ за всички разгневени антигей активисти, които се опитваха да отменят правилото „Не се пита, не се казва“. Ако обвиненията срещу него бяха снети поради процедурни причини или пък защото прокурорът беше твърде глупав, за да може да докаже тезата си извън всякакво съмнение, Уайтхол щеше да бъде освободен, но това само щеше да предизвика още по-разпенена ярост сред антихомосексуалните фракции. Щяха да представят делото като злокобна несправедливост в допълнение към още по-отвратителното престъпление.

Лоялността на Карлсън към клиента й не беше на първо място; тя беше вярна първо на движението, което я беше наело, което я беше направило известна и което й плащаше хонорарите. Освен това беше фанатичка. Както беше казал Кийт, на човек му се налага да счупи няколко яйца, ако иска да сготви омлет. Карлсън или хората, които я бяха наели, очевидно бяха решили, че Уайтхол може да бъде едно от счупените яйца. Единственият начин да спечелят нещо от този случай беше да играят ва банк. За да компенсират вредите, причинени от делото, те трябваше да докажат, че Уайтхол е невинен. Въпросът бе поставен така: или всичко, или нищо. При всеки друг изход Уайтхол щеше да се превърне във вечния пример в подкрепа на тезата, че гейовете нямат място в армията.

Във всичко това обаче присъстваше един непреодолим проблем — никак не изглеждаше той да е поне малко невинен. А ако загубехме делото, Уайтхол го очакваше смъртна присъда.

Очевидно от гледната точка на Карлсън това беше техническа подробност. Но не и за мен.

Южнокорейците взеха решение в десет вечерта. Бяха се отказали от юрисдикцията. Но не и от предварителния арест. Уайтхол трябваше да бъде прехвърлен от базата „Йонгсан“ в строго охранявания затвор в Сеул в десет часа на следващата сутрин.

Що се отнася до въпроса за наказателната отговорност, ако разбирах правилно, корейците възнамеряваха да изчакат и да видят каква ще бъде присъдата. Ако Уайтхол получеше смъртна присъда, навярно щяха да бъдат достатъчно великодушни да ни оставят ние да натиснем бутона на електрическия стол и да си го изпържим. Ако получеше доживотна присъда, щеше да прекара жалките си дни и години в южнокорейски затвор.

Дженсън ми се обади, за да ми съобщи новината. Не се обади на Катрин, нито на Кийт, нито на някого от останалите, а точно на мен. В това се съдържаше някакво тънко послание, но не знаех точно какво.

Моментално се обадих на Катрин да я информирам за изключителния ни късмет. Отвърна ми женски глас, не го разпознах и помолих да говоря с Катрин. Жената отвърна с едно „Момент“ и аз дочух как двете се закикотиха. Смееха се така, както се смеят двама души, когато ги прекъснат по средата на яко натискане.

Катрин прие новината хладно и прекъсна връзката. Нямаше нищо от сорта на „Ей, благодаря ти, Шон, не мога да ти опиша каква страхотна работа свърши в кабинета на онзи министър.“ Нямаше дори най-неохотно признание, че съм й отървал задника — само едно „Добре“ и „щрак“ в слушалката. Или ми беше толкова бясна, колкото и аз на нея, или просто нямаше търпение да се върне при приятелката си.