Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Никак не е хубаво — казах.

— Засега не знаем нищо конкретно. Но е адски очевидно, че решението в този процес ще определи и съдбата на нашия военен съюз. Може би южнокорейците само ни плашат, че ще ни изхвърлят от полуострова… а може би не. Но ако бях някой голям началник в севернокорейското разузнаване, със сигурност щях да душа наоколо, за да разбера накъде отиват нещата. Доста е възможно онова, което правят, да е засилена разузнавателна активност — в случай че ни изхвърлят от полуострова и те решат да нападнат.

— И какво общо има това с мен? — зададох въпроса, който той със сигурност очакваше.

— Може би нищо. А може би — много.

— Споменава ли се за нас в радиограмите им?

— На няколко пъти, но не сме сигурни какво имат предвид. Нали разбираш, севернокорейците знаят, че ги подслушваме, и са наясно с нашите възможности за декодиране на шифрите им, затова вземат предохранителни мерки. Разработили са всякакви странни кодове и двойни названия, за да ни попречат.

— Но вие в ЦРУ сигурно сте си съставили някакво мнение или теория, иначе нямаше да бъдеш тук.

— На практика, не — отвърна той. — Но след 11 септември винаги се стремим да играем на сигурно, вместо после да съжаляваме. Може би екипът на защитата е напълно чист, а може би не е. Но ако изровим нещо, бихме искали да те използваме за наша свръзка. Естествено, очакваме да се съобразяваш със секретността на информацията. Но със сигурност не можем да се обърнем пряко към Карлсън и нейния екип от ненормалници.

За това, виж, беше прав. Разузнавателната информация, която имаше предвид, вероятно беше събрана чрез най-секретни средства, а Катрин не беше демонстрирала поведение на човек, на когото правителството на САЩ би могло да довери подобни дълбоки и черни тайни.

Мърсър се изправи и тръгна към вратата.

— Ако излезе нещо ново, ще ти кажа.

— Очаквате ли от мен да направя нещо по-конкретно в този момент? — попитах.

Той отвори вратата.

— Не.

После вратата хлопна зад гърба му.

Погледнат като цяло, разговорът беше доста смахнат. Той хем каза нещо, хем не каза нищо. Ако бях изпълнен с подозрения, бих си помислил, че просто ме пробва дали ставам за информатор, а аз съм го подплашил, така че прибягна до измислената история за севернокорейците. За повечето хора това би прозвучало доста параноично, но повечето хора не са прекарали толкова време насаме с шпиони, колкото мен. Те лъжат и собствените си майки само за да се упражняват.

Ако не друго, този кратък разговор на четири очи изведнъж ме накара да осъзная важността, която американското правителство придаваше на усилията ни да защитим Уайтхол. Ако погледнем реално, нямаха причина да се чувстват уютно. Карлсън беше безскрупулна фанатичка, а съдбата беше дала в ръцете й властта да насече съюза ни с Южна Корея на парченца. Момчетата във Вашингтон сигурно искаха да бъде наблюдавана отблизо.

През нощта спах много зле. Непрекъснато се опитвах да си припомня моята шведска стюардеса с акцент от Бронкс и италианско име, но времето и разстоянието вече я превръщаха в неясен призрак. Вместо нея една дребничка жена с дълга черна коса, ангелско личице и смарагдовозелени очи упорито се мъчеше да нахлуе в мислите ми. Знаех обаче, че мислите ми в никакъв случай не са свързани с желание — просто никога не съм бил почитател на любовта, която не среща ответ. Обичам фантазиите ми да работят и в двете посоки.

Когато се събудих на сутринта, се чувствах уморен и раздразнителен. Дръпнах щорите, за да видя какъв е денят навън.

В юридическия факултет имаше един професор на име Маладройт, който ни преподаваше правна етика. Името му означава „неподходящо поведение“, но въпреки това не си го измислям. Казваше се Харолд Маладройт III — страхотно име за юрист всъщност. Както и да е, добрият стар Маладройт не влагаше кой знае какви бурни усилия в преподаването, ако разбирате какво искам да кажа. Обикновено закъсняваше за лекциите си с петнайсетина минути и се дотътряше в аудиторията така, сякаш това беше последното място на света, където му се иска да бъде. Но всъщност беше много умен и образован човек.

От време на време ни даваше да разглеждаме дела, така затлачени с двусмислици, че ме заболяваше главата. Взрях се през прозореца към центъра на Сеул и се замислих за едно от тези особени дела.

Както ни го беше разказал Маладройт, към някакъв частен адвокат се обърнал клиент, срещу когото били повдигнати обвинения, че е убил, а после и изял дванайсет души. Адвокатът отишъл да разговаря с обвинения и за свое голямо изумление се запознал с приятен млад мъж — добре облечен и възпитан, очевидно образован, културен и почти нереално симпатичен. Адвокатът бил изумен. Бил и много предпазлив. Разговаряли пет часа, защото толкова било необходимо на адвоката да се убеди, че срещу него стои човек, който е прекалено разумен и морално устойчив, за да извърши такива изключително ужасяващи престъпления. Адвокатът, разбира се, се съгласил да го защитава.