Брайан Хейг - Врагове по неволя

Карлсън щеше да понесе силен удар и аз трябваше да бъда там, за да я успокоя. Позвъних й и се уговорихме да я придружа до военния арест в девет и трийсет.

След като уредих това, пуснах Си Ен Ен и изгледах репортажа за антихомосексуалните демонстрации във Вашингтон. Беше отрезвяваща гледка. Участваха над един милион души. Имаше един много драматичен кадър — гъста тълпа, която сякаш се простираше до безкрайност. Имаше и бързи кадри на проповедниците, които се изкачваха един подир друг на трибуната, за да се обърнат към множеството и да порицаят президента, хомосексуалистите и, общо взето, всички, които харесваха и подкрепяха както президента, така и хомосексуалистите.

Виждаха се хиляди плакати. Почти на всички тях имаше голяма фотография на едно и също лице. Познах го, разбира се — Томас Уайтхол. Общото мото на лозунгите беше „Питаме, кажи и в ада изгори!“ — учудващо нехристиянски девиз, ако питате мен.

В девет и половина стоях пред входа на „Драгън Хил Лодж“, където се появи и Катрин. Не разменихме нито дума, кимнахме си хладно и намусено и се качихме в колата.

На паркинга пред ареста бяха спрели една голяма черна камионетка и десет леки автомобила, пълни с корейски полицаи. Корейците сигурно се безпокояха да не бъдем нападнати от тълпа разярени демонстранти, които да линчуват Уайтхол на главната улица в Сеул. Фактът, че се безпокояха от подобно нещо, изобщо не ми хареса.

Вътре в сградата до американския капитан, началник на ареста, стоеше учудващо висок и заплашителен наглед кореец, облечен в евтин черен копринен костюм. Кореецът имаше широки, възлести рамене и лице, което беше по-олющено и изпъстрено с белези, отколкото подметките на ботушите ми. Подписваше някакви документи, предполагам, за предаването на арестувания.

Един сержант ни отведе до килията на Уайтхол, за да можем да разменим по няколко думи, преди да го отведат. Когато влязохме, Уайтхол се изправи и хладно се ръкува с двама ни. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен или разтревожен. А би трябвало. Трябваше целият да се тресе от ужас.

— Добър ден, капитан Уайтхол. Знаете ли нещо за южнокорейските затвори? — започнах аз.

— Чувал съм това-онова — отвърна той.

— Отвратителни са — предупредих го. — Предполагам, че все пак ще бъдете изолиран заради собствената ви безопасност. Но условията и храната няма да имат нищо общо с това, което получавате тук.

— Учил съм в „Уест Пойнт“ — рече той, сякаш това можеше да обясни всичко. — Мога да се справя.

Искаше ми се да му кажа: „Ох, приятелю, каква изненада те очаква. Да сравняваш „Уест Пойнт“ с южнокорейски затвор е все едно да сравняваш нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ с приют за бездомници.“ Но защо да наливам бензин в огъня, който вече беше запален? И сам щеше да усети жегата.

След малко високият и як като вол кореец наперено влезе в килията, следван от двама малко по-ниски главорези в сини униформи. Хвърли равнодушен поглед към нас, после грубо блъсна Уайтхол към стената, сръчно го обискира и даде знак на двамата полицаи да приближат. Със светлинна скорост, която се постига само чрез редовна практика, те оковаха ръцете и краката му. Белезниците бяха свързани с тежка черна верига, която определено не беше толкова елегантна, колкото американския вариант.

Отново завъртяха Уайтхол и започнаха да го бутат към вратата.

— Веднага прекратете това! — изкрещя Карлсън.

Не й обърнаха внимание. Всъщност не, обърнаха й внимание и започнаха да го блъскат още по-силно.

Свирепо озъбена, тя храбро застана на пътя им и размаха визитната си картичка пред очите им.

— Аз съм неговият адвокат. Заповядвам ви да престанете да блъскате клиента ми. Веднага!

Единият от полицаите погледна към високия кореец с черния костюм. Той кимна студено и категорично, ченгето се протегна и блъсна Карлсън към стената с такава сила, че тя полетя и се приземи по задник.

Моето мъжко его ми подсказваше да се намеся и да размажа полицая, който я беше блъснал. Дори понечих да го направя. Но тогава чух изщракването на зареден пистолет и видях, че високият тип с черния костюм беше насочил противен на вид 38-калибров револвер към гърдите ми.

Усмихнах се и смирено отстъпих. След това Уайтхол бе изведен от килията, блъскан още по-силно.

Катрин тъкмо се надигаше от земята. Предложих й ръка, но тя я изгледа така, сякаш беше последното нещо на света, което би докоснала точно сега.

— Предупредих те, че са груби — казах.