Брайан Хейг - Врагове по неволя

Преди някой да успее да отвори уста, избълвах:

— По дяволите, господин министър, Уайтхол е американски военнослужещ. Изпратен е тук по заповед на нашето правителство, за да защити безопасността на вашата страна. Той не се намира тук по собствено желание. Ако бъде осъден от ваш съд, според вашето законодателство, последиците ще бъдат много тежки. Движението на мис Карлсън ще повдигне цял куп неудобни въпроси. И ще продължава да ги задава години наред. Уайтхол ще се превърне в символ, в идол и мъченик на произволите на правосъдието. Лицето му ще се появява толкова често по Си Ен Ен, колкото… ами колкото кетчупът по сандвичите. Това ли искате да постигнете?

Казано с две думи, изтъпаних се напред и направих същото като Кийт сутринта в кабинета на Брандуейт. Извадих от кобура движението на гейовете и цялото му политическо и медийно влияние. Но, честно казано, като се има предвид какъв беше залогът в това дело, философските дебати едва ли щяха да подействат в този кабинет.

— Наистина ли вярвате в това? — изведнъж попита по-възрастният господин в ъгъла.

— Абсолютно — потвърдих бързо. — Ужасно неприятно се е получило с онова корейско момче, но то е мъртво и не можете да го върнете обратно към живота. Трябва сериозно да обмислите вредата, която този скандал ще причини на нашия военен съюз.

Възрастният мъж ме изгледа замислено.

— Значи смятате, че ние ще навредим на съюза?

— Дали смятам ли? Убеден съм в това, приятелю. Не ме интересува какво са ви казали мистър Брандуейт или полковник Дженсън. Тяхната работата е да ви целуват задниците, но моята не е такава. Мога да ви кажа точно какво ще стане. Американците може и да не симпатизират чак толкова на гейовете, но се отнасят с изключително уважение към правата на военните, служещи на чужда земя. Имаме си работа с възпитаник на „Уест Пойнт“ с осемгодишна отлична служба и безупречна репутация. Те ще превърнат Уайтхол в новата Жана Д’Арк, а вас — в Торкемада и бандата му от весели инквизитори. Тук ще кацнат същите съдебни репортери от Си Ен Ен, които анализираха делото на 0 Джей Симпсън, и в продължение на месеци ще разнищват съществените различия между вашата и нашата правосъдна система. Става дума за Америка все пак. По телевизията ще тръгнат документални филми за процеса още преди да успеете да заключите килията му. Оставете настрана дипломацията, нека погледнем фактите. В сравнение с американското правосъдие вашето си е направо дивашко.

Лицето на Брандуейт беше станало мораво. Той се изправи и очевидно се канеше да започне да ми набива канчето, но по-възрастният мъж му даде знак да си седне на мястото. После той и министърът си размениха някакъв таен знак, може би леко присвиване на очи.

Министърът рече:

— Благодаря ви много за това, че ме удостоихте с посещението си. Ще ви информирам за решението си по-късно следобед.

Тези думи бяха дипломатическият еквивалент на „Изчезвайте веднага“ и „Повече кракът ви да не е стъпил тук“, взети заедно. Изправихме се и бързешком напуснахме кабинета. Брандуейт крачеше тежко, но изчака да излезем навън, преди да се нахвърли върху мен.

— Дръмънд! Проклет тъпанар, знаеш ли кой беше човекът, с когото разговаря вътре?!

— Не, не знам — отвърнах. — И пет пари не давам. Те са на път да направят ужасна грешка и трябваше да чуят истината.

Брандуейт ме изгледа невярващо.

— Беше Ли Юнг Ким, министърът на отбраната. Точно неговият син бе убит и изнасилен.

Иска ми се да можех да ви кажа, че приех новината с обичайната си елегантна отчужденост. Но не стана така. Лицето ми пламна от срам. Някой трябваше да ми каже, че е той. Всъщност той изобщо не би трябвало да присъства. Никой родител, чийто син е бил убит, не би трябвало да гледа как адвокатите се боричкат зад кулисите на правосъдието.

Но пък точно фактът, че беше там, беше показателен. В Америка никога не канят семейството на жертвата в покоите на съдията. Как, по дяволите, можехме да повярваме, че Уайтхол ще бъде съден справедливо, ако им го предадем?

Докато се качвахме в колата, Катрин ме потупа по рамото.

— Не се безпокой. Нямаше откъде да го познаваш.

— Да бе, не се безпокой. Нали не беше ти тази, която стъпи на врата на стареца с ботуша си?

За няколко минути потънахме в неловко мълчание. После Катрин напълно забрави за излагацията ми.

— Като изключим това, как мина според теб?

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Ако логиката вземе връх, ще ни оставят на мира. Проблемът обаче е, че корейците не се славят с логиката си.