Брайан Хейг - Врагове по неволя

Но старателно прикриваше всичко това, защото като повечето волнонаемни професионалисти в армията знаеше, че корабът ще плава по-гладко, ако офицерите на горната палуба чувстват под краката си стабилна основа, за да продължават да се перчат като петли.

Озадачено се вторачих в Имелда, а тя ми отвърна свирепо. Катрин прекъсна пантомимния ни сблъсък, като обяви:

— Решили са да предадат Уайтхол на корейците в пет часа днес следобед.

Усмивката върху личицето на Мария се стопи, а Али огледа стаята с такова изражение, сякаш търсеше нещо за хвърляне или трошене или някого за убиване. Двете наистина бяха странна двойка, абсолютни противоположности — едната висока, другата ниска; едната шумна и нахална, другата тиха, вглъбена и… ами, намусена. Не че разбирах нещо от хомосексуални отношения, но какво, по дяволите, намираха една в друга?

Както и да е, намесих се:

— Няма страшно.

— Защо? — попита Катрин. — Смяташ ли, че ги изплашихме дотолкова, че да не го направят?

— Мисля, че точно в момента говорят по телефона с Вашингтон. И двамата са се подмокрили от страх. Брандуейт е амбициозен тип, който би искал един ден да стане истински посланик или помощник, заместник или какъвто и да е там на държавния секретар. А полковникът с дебелите устни си мечтае за генералски звезди. Рекламата, която им предложи безплатно преди малко, едва ли ще подпомогне развитието на кариерата им.

— Тогава да им подгреем задниците — озъби се Катрин. — Али, обади се на Карсън от „Таймс“ и на Милгру от „Поуст“. Кажи им, че искам да се срещнем незабавно.

Али понечи да хукне, но аз бързо я спрях:

— По-добре недей.

— И защо не?

— Защото не бих искал да създаваме впечатлението, че тичаме да се оплачем на пресата всеки път, когато не стане на нашето.

— Глупости — сопна се Мария. — Ти просто не разбираш.

— Какво не разбирам? — попитах подигравателно.

— Че пресата е най-доброто ни оръжие. Системата е срещу нас и използването на медиите е единственият начин да поизравним условията на терена.

— Вижте какво — казах възможно най-снизходително. — Знам, че всички сте настроени против военните, но аз не съм. По някакво стечение на обстоятелствата точно при тях си вадя хляба. Армията не е перфектна, но е много по-добре устроена, отколкото си мислите.

Катрин и кликата й подигравателно завъртяха очи към тавана.

— Дръмънд — каза Катрин с онзи тон, който хората пазят за абсолютните кретени, — ти си човекът, който не разбира. Идваш от другата страна на барикадата. Нямаш представа как играе вашата страна.

— Грешиш. Аз все още съм от другата страна. И знам точно как играем.

Катрин понечи да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Освен това, както казва майка ми, добрата заплаха е като добрата пържола: трябва да я оставиш да покисне в марината. Дай им три часа и след това си гукай колкото искаш с приятелчетата си от четвъртата власт.

Катрин, Али, Кийт и Мария се сгушиха в единия ъгъл и започнаха да спорят. Аз определено не бях добре дошъл в групичката им. Определено не бях част от екипа. Минаха две минути, преди да стигнат до някакво съгласие и Катрин да се върне пред мен.

— Добре, ще изчакаме — рече тя. — А междувременно трябва да се запознаеш с нашия клиент.

Сякаш бях толкова глупав, че да не се сетя какво се крие зад това. Тя и останалите смятаха, че е твърде лесно да изтъргувам съдбата на нашия клиент, след като не съм го виждал нито веднъж и поради това не съм развил емоционалната връзка, която често се формира между адвокатите и техните клиенти.

Правеха обаче сериозна грешка. Истината е, че навярно бях по-снизходителен към него именно защото още не се бяхме запознали. Като се имат предвид престъпленията, в които бе обвинен, по-скоро се притеснявах дали ще успея да го защитавам безпристрастно, ако наистина съм убеден, че ги е извършил.

Все пак нямаше начин да им откажа, затова последвах Катрин и Мария, които излязоха от хотела и се настаниха в една от колите, осигурени от предателката Имелда.

Трябваха ни само десет минути, за да стигнем до гарнизонния арест на базата — старо, сиво, едноетажно панелно здание, доста малко и оборудвано със стандартната черна метална мрежа на прозорците. В приемната се появи един армейски капитан с отличителни знаци на военната полиция и ни съпроводи през тежка метална врата, а след нея и по къс коридор с по пет-шест килии от всяка страна. Като всяко армейско помещение, и това беше безукорно чисто. Миришеше на дезинфектанти, както и на пържен бекон. Капитанът ни обясни, че арестуваните току-що са обядвали. Ясно беше какво са яли.