Брайан Хейг - Врагове по неволя

Ами самата Имелда? Наистина ли беше лесбийка? Не, не мисля. Предполагам, че просто се беше опитала да пусне свежа струя въздух в задръстения ми мозък. Ако добре познавате Имелда, ще знаете, че тя няма нищо против да изиграе някоя сценка, когато това е в нейна полза. Като последния път, когато ме беше посетила в болницата в Корея. Всъщност не проверяваше как съм. Беше дошла да накара доктора да ме събуди, за да ме накара да се почувствам гузен и да направя последно усилие да спася Томи Уайтхол. Нали разбирате, Имелда си е такава. Прави всичко възможно работата да бъде свършена. Стара пушка, както се казва, чак до армейските си зелени долни гащи. И ако смятате Катрин за лукава, Имелда може да я бие на шах и насън.

Един ден си пуснах телевизора и какво да видя — министърът на отбраната на Северна Корея беше на посещение в Южна Корея и всички участници във всички коментарни предавания се надпреварваха да изразяват учудване от неочаквания пробив в отношенията между двете непримиримо враждуващи страни. Наричаха го истинско чудо, но то изобщо не беше такова.

Искам да кажа, че Северна Корея е изолирана, разорена, с милиони гладуващи и нещастни хора и независимо колко е упорита, всеки идиот може да разбере, че не й остава много, преди да се промени. Мисля си, че заговорът на Чой беше последният опит да стане по тяхному. И ако беше успял, севернокорейският министър на отбраната пак можеше да е на посещение в Южна Корея, но начело на тримилионната си армия. Разбира се, няма никакви гаранции, че в крайна сметка няма да стане точно така, но вероятността за това като че ли рязко спадна.

На втория ден от четвъртата ми седмица, точно когато си мислех, че ще се побъркам от отегчение, зърнах първата искрица надежда за спасение. Тя влезе с пружинираща стъпка в стаята ми, облечена в обичайния си раиран костюм с панталон, с доста издута торба под мишница. Първо не каза нищо. Грабна един стол и го постави под дръжката на вратата, представете си, за да я барикадира.

Аз се изправих до седнало положение и свенливо придърпах чаршафите към гърдите си, а тя приближи и се настани на края на леглото ми.

— Здрасти, Атила.

— Здравей, Лунатичке — усмихнах се.

— Чакай да видиш какво ти нося — ухили се тя.

После бръкна в торбата и извади… Познайте какво! Огромна бутилка „Джони Уокър“ — син етикет. Няма майтап, не бях виждал по-голяма бутилка, при това пълна догоре с онази славна, изгаряща гърлото златиста течност. Реших, че трябва да й е струвала поне пет-шестстотин долара. Разтърках очи и се вторачих в нея.

— Давай — каза тя и протегна бутилката към мен. — Не можех да си позволя такъв подарък при моята заплата, но Организацията реши, че заслужаваш компенсация за допълнителните си разходи.

— Господи, не знам… — поколебах се. — В армията има много строго правило да не се приемат подаръци на стойност над петдесет долара. Още повече, от организация като вашата…

После грабнах бутилката от ръката й.

— Разбира се, когато става дума за компенсиране на легитимни разходи, тогава нещата са съвсем различни. Сигурен съм.

Бързо отвъртях капачката и ударих една дълга глътка. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си, а гърлото ми сякаш бе обхванато от пожар.

— Къде е Томи? — попитах, когато отново можех да говоря.

— У дома си, в отпуск.

— Аха. Ще остане ли в армията, или ще напусне?

— Още не е решил. Изпитва известно огорчение. А и знае, че ако остане, ще го следят на всяка крачка.

— Да, трудно решение. Сигурно смята да поговори за това с вашите, нали?

Не се случва често човек да изненада Катрин Карлсън, но този път я сгащих. Ама наистина! Тя отметна глава и зяпна.

— Знаел си, че ми е брат?

— Да, по дяволите — уверих я аз. — През цялото време.

— Лъжец!

Свих рамене. Разбира се, трябваше да се сетя още когато Ърни, старият съквартирант на Уайтхол от кадетските им години, ми беше казал за снимката. Това трябваше да е снимка на сестра му. Или пък можех да забележа приликата, когато бяха един до друг в килията. Но не се сетих. Не и докато не ги видях през обектива на камерата.

— А ти защо не ми каза?

— Не можех.

— Защо? Може би щях да бъда по-чувствителен. Може би нямаше да говоря глупости толкова много пъти.

— Ти? Чувствителен? Господи, Дръмънд, не ме разсмивай.

— Е, можеше поне да опиташ.

— Добре де, спазвах едно старо семейно обещание.

— Разкажи ми.

— Когато Томас постъпи в „Уест Пойнт“, накара цялото ни семейство да стои настрана.