Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Дръмънд, този следобед разговаряхме с Белия дом и с президента на Корея — съобщи ми Брандуейт.

Кимнах, все едно разбирах за какво става дума, но преди да успея да кажа нещо, напред пристъпи министър Ли.

— Моля ви, господа. Нека аз да изясня ситуацията. Искам да остана насаме с майор Дръмънд.

Спиърс и Брандуейт кимнаха с уважение и излязоха от стаята.

— Майор Дръмънд — рече министърът, — искам да ви кажа нещо.

— Слушам, сър.

— Жена ми и аз, ние двамата… много обичахме сина си.

Наложи му се да замлъкне за миг, защото беше очевидно, че не му е лесно. Дълбоко си пое дъх няколко пъти, после каза:

— Аз не се срамувам от сина си. Вие разбирате това.

— Да, господин министър.

— Той се бореше срещу същността си. Искаше да се гордеем с него. И ние наистина се гордеехме. Винаги. Не е негова вината, че беше такъв.

— Не, сър.

— Ние, разбира се, знаехме. Знаехме, че синът ни обича мъжете. Децата не могат да скрият подобни неща от родителите си.

Това го бях подозирал. Заподозрях го в мига, в който тримата влязохме заедно в стаята на младежа. Когато министърът отвори уста и се опита да каже нещо, аз си помислих, че може би е на ръба да признае, че синът му е гей. Защо не го направи? Сигурно защото дължеше това мълчание на паметта на сина си. Корейците са доста странни в това отношение. Макар че са държавата с най-голям процент християнско население в Азия, те продължават да почитат и да обожествяват починалите си предци. Дори имат един голям национален празник, наречен Чусок, на който като обезумели се изнасят в посока към гробищата в цялата страна, за да почетат паметта на мъртвите си прадеди или прабаби, или каквото там имат.

Можех да си представя какво мъчение са преживели министърът и жена му. Предполагам, че точно заради това той от самото начало беше направил всичко възможно, за да помогне на Уайтхол да получи справедлив процес. Мисля, че още тогава беше подозирал, че Уайтхол не го е направил. Сигурно защото се е надявал, че синът му не би се обвързал с човек, който би могъл да му стори такива ужасяващи неща. Искаше ние да докажем, че Томи е невинен. Мисля, че искаше да открием истинските убийци. Сигурен бях в това — още от мига, в който излязох от техния дом.

Той положи длан върху ръката ми.

— Помолих президента на Южна Корея да нареди капитан Уайтхол да бъде освободен. Както и генерал Спиърс — да оттегли всички обвинения.

От устните ми се откърти огромна въздишка.

— Не се опитвам да скрия връзката на сина си с Уайтхол. Вече не. Но ще бъде най-добре за двата ни народа, ако просто кажем, че синът ми е бил убит от севернокорейците, а на Уайтхол е била устроена клопка. Както и да обявим, че вашите демонстранти са били убити от севернокорейци. Това ще бъде най-доброто за нашия съюз.

Искаше ми се да му кажа нещо смислено, с което да го успокоя и да му помогна да преодолее болката. Но успях само да прошепна:

— Вярно е, господин министър. Вашият син наистина беше убит от севернокорейците.

Той кимна по онзи начин, по който го правят някои много мъдри стари хора, лекичко ме потупа по ръката и излезе. После генерал Спиърс и Брандуейт се върнаха. Постояха до леглото ми, без да кажат нищо. Най-сетне Брандуейт взе думата:

— Искам само да ти кажа, Дръмънд, че не изпитвам лоши чувства към теб, дори след всичко, което се случи.

Не бях съвсем сигурен дали бях чул вярно. Искам да кажа, че според мен аз би трябвало да изпитвам лоши чувства към него, нали така? Но предполагам, че дипломатите са си такива. Винаги изопачават фактите в своя полза. Или пък това беше характерно за адвокатите? Както и да е.

Изглежда, дори генерал Спиърс схвана абсурда на ситуацията, защото изчака Брандуейт да се обърне и да се запъти към вратата, след което подигравателно завъртя очи и направи онова малко движение с дясната си ръка, което повечето хора смятат за доста неуважителен жест.

След като Брандуейт си отиде, генералът бръкна в джоба си и извади медал с красива панделка. Постави го на леглото, току до мен.

— Президентът ме помоли да ти го връча. Каза ми да ти предам, че нацията е горда и благодарна за усилията ти.

Погледнах медала, а генералът сякаш временно беше изгубил дар слово. Най-накрая стисна ръката ми.

— Шон, никой не се гордее повече от мен с онова, което ти току-що постигна, но що се отнася до останалия свят, всичко това изобщо не се е случвало. Имаше опит за убийство и ти спаси живота на държавния секретар, но истинските факти никога няма да излязат на бял свят.