Брайан Хейг - Врагове по неволя

Кимнах, сякаш това имаше някакво значение за мен. Всъщност май наистина нямаше. Той помълча малко и продължи:

— Синко, повечето хора ще рекат, че някаква си панделка не може да те възнагради за стореното, но в нашата професия тя е всичко.

След това се обърна, излезе и ме остави да пипна миниатюрния медал на леглото си. Вгледах се в него и, представете си само, това беше Кръстът за особени заслуги, втората по ранг награда за проявен героизъм.

Ала може би просто си въобразявах, че всичко това се е случило. Бях дрогиран до козирката, пребит, намушкан и прострелян, и после още веднъж прострелян — а в такива моменти човешкият ум си прави странни шеги.

Физиотерапията се оказа точно толкова гадна, колкото се опасявах. Всъщност първо ме транспортираха със санитарен самолет до военния медицински център „Уолтър Рийд“, като до самото ми пристигане ме държаха щастливо упоен. Нацистите от „Уолтър Рийд“ ми хвърлиха един поглед, спряха ми лекарствата и от този момент нататък животът ми се превърна в истински ад.

Армейското схващане за медицината можеше да се обобщи чрез старата максима „Ако не използваш тоягата, ще разглезиш детето“. Или, казано по друг начин, „Ако оставиш ножа да затъпее, ще ти отнеме повече време да го наточиш, отколкото ако го поддържаш остър“.

Мога да продължа, ако ви се слушат още подобни глупави поговорки, тъй като през шестседмичния си престой в „Уолтър Рийд“ чух поне два милиона сентенции от устата на садистите, които ме вдигаха всяка сутрин, караха ме сам да оправям леглото си, носеха ми разни неописуеми буламачи и дори ме караха да ги ям, и прочие ужасни мъчения. Личната ми любимка беше една стокилограмова сестра, която се появи на третия ден след пристигането ми с твърдото намерение да ме обърне по корем и да ми направи клизма. Съпротивлявах се докрай. Честна дума. Но, уви, изгубих битката.

На шестия ден дойде официален куриер на Държавния департамент и ми връчи написано на ръка писмо от самия държавен секретар, в което ми благодареше, че съм му спасил живота, и ме канеше на вечеря, след като изляза от болницата. Мислех си да му отвърна с бележка, в която да му кажа, че съм доста зает и не знам дали ще намеря време. Но това трая само една наносекунда. Как ли пък не — ще отказвам безплатна кльопачка! Освен това ми се щеше да споделя със секретаря възгледите си за света, а след като му бях спасил живота, щеше да му се наложи да ме изслуша най-учтиво. Колко пъти на човек се пада такава възможност?

Няколко дни по-късно получих много мило писмо от Томи Уайтхол, в което най-сърдечно ми благодареше за всичко, което бях сторил. Не бих казал, че се бяхме опознали много, а и отношенията ни определено бяха белязани от неудобство, ако това е най-точната дума. Въпреки това той ми допадаше. Смятах също така, че е адски добър офицер. Ако все още бях в пехотата и ми предстоеше да вляза в битка, бих искал някой като Томи Уайтхол да ми пази гърба.

Няколко дни по-късно получих също тъй мило писмо и от Али, в което се казваше, че наистина й било приятно да работи с мен и се изразяваше надежда, че съм добре. Съобщаваше ми адреса и телефонния си номер, в случай че се нуждая от нещо. А аз реших, че едно от първите неща, които щях да направя, след като се измъкна от тази адска дупка, ще бъде да я намеря и да я поканя на вечеря. Тя наистина не беше от типа жени, които обикновено каня на вечеря, тъй като беше възвисочка за мен, а и с онази нейна щръкнала коса щяхме да предизвикаме доста странни погледи, но ако оставите това настрани, честта и удоволствието щяха да бъдат изцяло мои.

Мария и Али, а и Уайтхол и всичко, свързано с това дело, ме накараха да се замисля по-дълбоко за това дали на подобни хора трябва да се разреши да служат открито във войската. Всъщност защо не? Нима тази страна наистина е толкова богата на патриоти, че може да си позволи да отблъсне онези американци, които са готови доброволно да пожертват няколко скъпоценни години от живота си, за да й служат? И я почакайте, да сте чували някой да се оплаква, че се събират данъци от гейовете, които открито признават, че са такива? Нали?

От друга страна, не съм толкова сигурен, че ние, хетеросексуалните, можем да се справим с такава ситуация. Може би това е наш проблем, а не техен. Но си остава проблем.

Имелда също се отби да ме види няколко пъти. Донесе ми пощата, както и шише с рициново масло, което според нея лекувало всичко. От време на време е ужасно старомодна. Третия път седна на леглото ми и ме нахока да престана да се преструвам на болен и да се връщам на работа. Никога не би си го признала, но знаех, че й липсвам.