Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Така ли е разбрал Чой?

— Той винаги внимаваше за такива случаи. Обикновено американците търсят места, където да държат любовниците си.

— Защо не се опитахте да вербувате Уайтхол?

Тя погледна право към камерата:

— Не представляваше никакъв интерес. Заемаше незначителен пост в базата. Наредих на Чой да използва своите помощници и да разбере какви ги върши Уайтхол.

— И разкрихте връзката му с Ли Но Те.

Тя кимна.

— Срещаха се по два, понякога до четири пъти седмично в апартамента. После монтирахме подслушвателни устройства.

— Чия беше идеята Ли Но Те да бъде убит?

За част от секундата в очите й проблесна искрата на предишното й непокорство. Или може би гордост.

— Аз го заповядах.

— Защо?

— Не е ли очевидно? За да прогоним американците от корейска земя.

— Защо точно онази вечер?

— Те щяха да се разделят. Това беше последната ни възможност.

Неволно се обърнах и погледнах към дъното на стаята, където седеше министър Ли. Не откъсваше поглед от телевизионния екран. Беше скръстил ръце, а лицето му беше безизразно. Не исках дори да си представя какво си мисли.

— Как влязохте в апартамента?

— Не сме влизали.

— Така ли?

— Ли винаги ставаше към три и половина, за да се прибере в базата. Редниците трябва да са там, когато сержантите обхождат казармите. В противен случай щеше да си има неприятности.

— Значи е бил убит извън апартамента?

Камерата се фокусира върху нея и в следващия миг стана ясно, че тя беше дълбоко заспала. Брадичката й отново беше клюмнала върху гърдите и по начина, по който се надигаше и спускаше гръдният й кош, можеше да се разбере, че спи като бебе. Екранът пак се затъмни и отново последваха удари, след това няколко думи на корейски, а накрая лицето й отново изпълни екрана.

— Убихме го на стълбището. Ли се опита да се съпротивлява. Дори успя да удари Чой няколко пъти. Но в крайна сметка мъжете го укротиха. Биха го известно време. Трябваше да има следи от насилие.

— Как беше убит?

— Чой извади колана от панталона му и го удуши.

Тя замълча за миг и горната й устна съвсем леко се изкриви нагоре.

— Оказа се, че когато Ли се е обличал, е объркал коланите и взел този на Уайтхол. Чист късмет.

Разпитващият каза нещо остро, вероятно недоумяваше как такава гадост може да се нарече късмет. Тя отвърна на погледа му и лицето й бе напълно изцедено, но нещо в очите й даваше да се разбере, че според нея е спечелила този рунд.

— Как го върнахте обратно в апартамента? — попита агентът.

Този път аз вече знаех отговора, преди тя да го е дала.

— Имаше ключ за апартамента в джоба на Ли. Уайтхол му го беше дал преди месеци. Чой отключи и постави трупа до Уайтхол. Вратата има автоматична ключалка. Заключи се, след като я затвориха.

— Как направихте така, че да изглежда, че е бил изнасилен?

— Чой беше взел… — Тя изведнъж се смути и изломоти нещо на корейски.

— Изкуствен пенис — преведе скритият зад кадър глас. Тя кимна.

— Вкара го и го оставиха в тялото в продължение на двайсет минути. Чой беше разследвал доста сексуални престъпления. Идеята беше негова. Хитро нали.

Този път, когато се обърнах да хвърля крадешком поглед към министър Ли, той беше забил поглед в земята и по бузите му се търкаляха едри сълзи. Потреперих от болка. Един от малкото факти по това дело, които бях успял да установя сам, беше колко много той и жена му обичаха сина си. На никой родител не бива да се случва да убият детето му. И още повече, никой родител не бива да бъде принуждаван да слуша как един от убийците разказва за грозните подробности на престъплението.

— След това Чой се е върнал в участъка, така ли? — попита разпитващият.

Тя поклати глава.

— Къде е отишъл тогава? — изкрещя мъжът. — Къде отиде?

— У дома. Изчака там да му се обадят. Бейлс чакаше с мен.

— Искаш да кажеш, че и Бейлс е бил там?

— Разбира се. Много си пада по такива неща. Както вече ви казах, той е садист.

След това разпитващият и някакъв друг невидим мъж размениха няколко думи на корейски и екранът изгасна.

Минаха няколко секунди, преди министърът да запали осветлението. Когато се извърнах да го погледна, той вече излизаше. В стаята цареше пълно мълчание. Еди сякаш беше хлътнал в стола си и изглеждаше като претоплен мъртвец. Ей това е едно от нещата, които мразя у този негодник. Той наистина не даваше и пет пари, че един човек е бил брутално умъртвен или че друг невинен беше натопен за това престъпление. Беше паднал духом, защото нямаше да спечели делото.