Брайан Хейг - Врагове по неволя

Точно след този изстрел пред очите ми се спусна мрак.

Я да видим, дали ще познаете кого видях веднага щом дойдох на себе си?

Беше си истинско deja vu. Доктор Бриджис и аз се намирахме точно в същата стая, където го бях видял за последен път. Лежах по гръб на същото болнично легло, а той стоеше до мен, пак ми мереше пулса и пак записваше нещо в медицинския картон. Обзалагам се, че дори е бил същият картон.

— О, господи — измърморих.

Той се изкикоти.

— Ей, ти пак стана герой!

После вдигна последния брой на „Хералд Трибюн“ пред лицето ми. На първа страница се мъдреше тлъстото уводно заглавие „Героят без късмет“. Някакъв циничен репортер яко беше раздул факта, че човекът, който беше спасил живота на държавния секретар, а може би и целия съюз за награда беше прострелян от някакво корейско ченге.

Все едно пък подобно нещо се случва за пръв път, помислих си.

Доктор Бриджис дръпна вестника, вдигна пръст пред лицето ми и пак направихме упражнението с проследяването. После той отбеляза с крайно лекарски тон:

— Куршумът е преминал на милиметри от гръбначния ти стълб. Извадил си късмет.

— Какъв късмет по-точно?

— Е, все пак не ти е строшил гръбнака, нали? — обясни той, без да откъсва поглед от картона ми.

— Да, сигурно може и така да се каже.

— Виждам, че и преди са те стреляли, значи знаеш какво следва. Ще се повозиш на инвалидна количка, а после ще трябва да използваш бастун. Но след малко физиотерапия пак ще станеш почти както трябва.

Сигурно трябваше да изпитам облекчение, но ако някога ви се е случвало да минавате през физиотерапия, сигурно знаете, че не е най-приятното преживяване. А по отношение на физиотерапията военните болници са нещо като нацистките лагери по отношение на хармонията между расите в Европа от средата на двайсети век.

— Почти както трябва? — изръмжах. — Защо почти?

Той се изкикоти.

— Защото ти поначало не беше съвсем както трябва. Аз съм лекар, а не автомеханик. Не можеш да очакваш да излезеш оттук с тунинг.

Още една от брадатите шеги, на които само докторите се смеят. Нищо чудно, че ръководството на болницата държеше този тип в дъното на сградата, скрит от останалата част от човечеството.

Той закачи картона на една кукичка и обяви:

— Отвън чака някаква жена. Всъщност тя ме накара да вляза и да те събудя. Опитах се да й обясня, че имаш нужда от почивка, а тя каза, че по-добре от мен знаела от какво имаш нужда.

— Как изглежда? — попитах предпазливо.

Той сви рамене.

— Какво пък трябва да означава това? — казах.

— Направо ме побърква, откакто те докараха. Каза ми, че ако не оцелееш, ще ми счупи врата. И наистина смяташе да го направи. Ужасна жена.

Той се извърна и излезе. Миг по-късно вратата с трясък се отвори отново и в стаята нахълта живото торнадо, уникалната и неповторимата Имелда Пепърфийлд.

Тя ме изгледа и изсумтя няколко пъти.

— Нали знаеш, че не бива да си тук? — осведомих се.

— Естествено, че знам.

Опитах се да се намръщя, но вместо това се усмихнах.

— Боли ли? — попита тя.

— Изобщо не — признах си честно. — Според мен са натъпкали толкова болкоуспокояващи в кръвоносната ми система, че можеш да ми откъснеш ръката и пак няма да усетя нищо.

Тя кимна няколко пъти, после рече:

— Справи се адски добре, майоре.

Ако познавате Имелда Пепърфийлд малко по-добре, ще знаете, че да чуете комплимент от нея е като да се натъкнете на водопад в пустинята. Казано с други думи, това не се случва много често. И когато стане, не се преструвайте на срамежливи и не омаловажавайте заслугите си. Радвайте се на момента.

Аз светнах като дете идиотче, а тя взе, че се протегна и ме потупа по главата. Все едно бях някакъв домашен любимец, а тя беше гордият ми собственик. После Имелда се настани на ръба на леглото.

— Отстранили са те от делото — съобщи тя, като потвърди това, което вече знаех.

— Имаше конфликт на интереси — отвърнах, тъй като очевидно не можех да кажа истината дори на нея.

За разлика от мен тя все още беше част от екипа на Катрин и не можех да рискувам да изключат и нея.

— Процесът започва утре — осведоми ме тя.

— Искаш да кажеш, че вече е понеделник?

— Аха. Така са те натъпкали с лекарства, че проспа съботата и неделята.

Вторачих се в отсрещната стена и цялото ми задоволство от факта, че се бях превърнал в герой, изведнъж се изпари.

— Отидох да видя капитан Уайтхол — каза Имелда.

— Наистина ли?

— Изглежда, някой го е пристрастил към хамбургерите и бирата, така че сега е в абстиненция.