Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Поздравления и за двама ви — възкликнах в изблик на неискреност. — Заслужавате най-високата награда, с която нашата горда нация може да ви отличи.

Това беше двусмисленият ми начин да им напомня, че са ми задължени за цял живот. Те получиха златни медали, а аз — куршум в гърба. Горката Каръл възприемаше неискрените ми хвалби съвсем сериозно. Беше се изчервила и от неудобство беше забила поглед в пода. Не и Бъз обаче. Както вече съм споменавал, той рядко пропуска нещо съществено.

— Какво мога да направя за теб? — попита той, като прекъсна словоизлиянията ми.

Е, винаги са ми допадали хората, които веднага хващат бика за рогата.

— Имам един бивш клиент, който гние в корейски затвор — обясних. — Той е невинен, само че на този свят не съществува начин адвокатите му да успеят да го докажат.

Бъз прокара ръка по четината на главата си.

— Дръмънд, вече ти обясних. Не мога да разкрия нищо.

— Защо не? Нали всичко свърши?

— Свършило ли? Тази сутрин заловихме още четирима предатели.

— Още четирима?

— Точно така. А пък за шестима от първите осем доказахме, че са работили за севернокорейците. Господи, не бихме могли да разкрием всичко това. Не и сега. Това би било катастрофа.

— Защо? В крайна сметка ще излезе наяве. Винаги така става, Бъз. Защо да не излезе навреме, за да помогне на един невинен човек?

Той упорито клатеше глава.

— Първо, трябва да оценим нанесените щети. Ще отнеме седмици, може би месеци. Работата е била доста сериозна, Дръмънд. Тези момчета може да са предали всичко. Командването се нуждае от време, за да направи промени във военните си планове, да напише нов план за целите на авиацията, да премести някои съединения, да подобри сигурността на пристанищата и на летищата. Не можеш да дадеш на лошите да разберат колко много знаеш, преди да си се подготвиш както трябва. Първо правило на контраразузнаването.

Опитах се да се надигна и да се наведа към него, но усетих как дрогираното ми тяло игнорира централната нервна система. С пъшкане и сумтене се сопнах:

— Виж какво, по дяволите, не можем ли да намерим някакво решение на проблема, което да е приемливо за всички?

— Слушам те.

— Ами ако разгледаме делото на закрито, засекретено заседание?

— Можеш ли да го направиш?

— Зависи от съдията. Но аз, разбира се, ще трябва да му кажа за какво става дума.

Той се потърка по брадата.

— Може ли да му се има доверие?

— Разбира се.

— И това ще промени нещата?

— Надявам се. Той може да вземе решения въз основа на онова, което представим. Разбира се, прокурорът също трябва да присъства. Доста е необичайно, наистина, но съдиите непрекъснато привикват юристите в кабинетите си, за да вземат неофициални решения по много важни въпроси. А и винаги са посветени в доказателства, които заседателите никога няма и да видят.

Не бях сигурен как ще реагира Мърсър. Не искаше да се обвързва. Размишляваше. Затова продължих:

— Обзалагам се, че вас двамата ще ви извикат в Белия дом и Големият шеф ще ви потуша по рамото. А в ЦРУ май раздават и материални награди, нали? Бас ловя, че поне няколко години няма да се безпокоите как ще си плащате наемите. Ти сигурно имаш къща в предградието Маклийн, Бъз? Нали вие, момчетата от разузнаването, предпочитате да свиете гнезда близо до Лангли? Сигурно не е никак лесно да изплащаш ипотеката, докато си тук…

— По дяволите, Дръмънд, добре — прекъсна ме той. — Стига толкова. Ще се опитаме.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Ще искаме да чуем какво ви е казала съпругата на Бейлс, след като се е пречупила. Едно записано на видео показание ще свърши работа. Просто гледай да е придружено със съответните доказателства.

Той ме изгледа изпод вежди.

— Кой ти е казал, че се е пречупила?

— Бъз, не искам да те засягам на професионална компетентност, но как иначе ще откриете още четирима предатели?

Той завъртя очи. За миг можех да се закълна, че наистина ме харесваше. Но навярно се заблуждавах. В крайна сметка шпионите не изпитват никакви чувства.

Почувствах се дълбоко поласкан от начина, по който беше уредено всичко. Във вторник сутринта делото беше открито според графика. През следващите два дни Катрин и Еди се дуелираха около избора на съдебни заседатели. По отношение на отводите схватките в този процес бяха сред най-кървавите в историята на военното правосъдие.

Процедурата по отводите във военния съд не е съвсем същата като във федералния, но доста прилича на нея. Катрин беше в правото си да отхвърли всеки кандидат, за когото можеше да докаже, че тайно мрази хомосексуалистите. Работата на Еди беше по-трудна, защото не можеш да дисквалифицираш човек само защото не мрази тайно хомосексуалистите. Еди трябваше да покаже, че предложените заседатели смятат гейовете за преследвано малцинство, което въпреки това заслужава да служи в армията — че въпреки нормалния си и дори похвален начин на живот те често са уязвими жертви на ловците на вещици в армията и са обвинявани за престъпления, които не са извършили. Нямаше изгледи много от военните да признаят, че мислят по тоя начин.