Брайан Хейг - Врагове по неволя

Навярно Чой беше използвал дръжката на пистолета си, за да халоса корейското войниче до вратата на министерската лимузина, а след това е затръшнал вратата.

Демонстрантът беше въоръжен с граната, защото това оръжие беше най-подходящо за техния план. Да речем, че Чой не беше успял да затръшне вратата на колата. Тогава охранителите щяха да набутат държавния секретар на задната седалка. Но колата нямаше да може да мръдне, защото демонстрантите се бяха струпали пред нея, а дори американският държавен секретар, колкото и да е странно, не може да прегази дузина чужденци в собствената им страна. Ето защо колата щеше да бъде блокирана до тротоара и демонстрантът щеше да хвърли гранатата под колата. Ето ви сега един факт: бронираните автомобили не са неуязвими за силен взрив под тях. Там е разположен резервоарът, а освен това на дъното на тези чудовища няма толкова дебела броня. Най-вероятно щеше да има огромна експлозия.

Но Чой беше успял да затвори вратата и така беше дал път на втората част от атентата. Дори да бяха забелязали Чой, охранителите на държавния секретар щяха да приемат, че той е на тяхна страна. Той беше вдигнал щита си когато застреля двамата гардове и разчисти пътя на хлапака с гранатата, за да я хвърли върху държавния секретар и да разкъса всички на парчета. Балистичните експертизи доказаха, че куршумите, убили тримата от охраната, бяха изстреляни от пистолета на Чой.

Атентаторът самоубиец успя да убие още четирима души и да рани други девет. Държавният секретар извади късмет, че бях стрелял от долу на горе, защото куршумът отхвърли бомбаджията назад в тълпата и той изпусна гранатата, така че други нещастници поеха с телата си взривната вълна и шрапнелите, предназначени за него.

Що се отнася до атентатора, той се оказа студент последна година от университета в Квангджу, на 160 километра южно от Сеул. Беше южнокореец до мозъка на костите си, роден и израснал в Квангджу — столица на една от южнокорейските провинции, известна със злостните си антиправителствени и антиамерикански настроения. Преди двайсет и две години баща му, както и много други жители на Квангджу, бил убит от южнокорейските войски, които брутално смазали голямо въстание в града. Според слуховете, витаещи в страната, войските нахлули в града да потушават въстанието по заповед и с насърчението на американското военно командване. Това не беше вярно, защото всъщност бяха изпратени от един разгневен и амбициозен военен диктатор, който след това изопачи фактите, за да отклони обвиненията, насочени към него. Но легендата продължи да живее. Хлапакът бил много активен в дейността на антиправителствените групи в университета. Бил известен като гореща глава и фанатик в омразата си срещу американците.

Бил перфектният изпълнител на тази задача. И точно затова го избрал Чой. Ако беше успял да убие държавния секретар, а Чой — да изчезне в тълпата и да избяга, щеше да изглежда, че южнокорейски екстремист е убил ключова фигура от американското правителство точно на стълбите пред двореца на президента.

Хлапакът навярно никога не се беше срещал с Чой. Навярно не е знаел, че работи за севернокорейците. Най-вероятно е бил вербуван от някого в студентските групи и му е било казано какво да прави, дали са му ръчната граната, а омразата го бе докарала пред двореца. Ако по някакъв начин оцелееше, за да бъде разпитан, светът пак щеше да бъде убеден, че държавният секретар е бил убит от разгневен южнокореец. И щеше да е вярно.

И един бог знае какво би се случило впоследствие с и без това застрашения ни военен съюз.

Що се отнася до Чой, той не успя да се измъкне. Издъхна от задушаване на същото място, където го бе ударила Али. Няма как човек да не се замисли за живота и за безбройните му съвпадения. Али да се случи пред Синия дом, да запази самообладание и да се втурне към нас, да избие пистолета на Чой от ръката му и да го убие — това беше просто удивително. Можеше да се нарече божа работа — сякаш той я беше превърнал в своята ръка на възмездието. Намерили Чой, докато разчиствали труповете — с изхвръкнали от орбитите очи и все още капеща от гърлото му кръв. Не изпитах никакво съжаление към него.

Съжалявах само за факта, че едно южнокорейско ченге ме беше видяло да вземам пистолета и да стрелям по някого. Това беше първото избумтяване, за което ви споменах. Тъкмо този куршум, който проникна в гърба ми точно до гръбначния стълб и ме прикова към бетона като пеперуда в хербарий.