Брайан Хейг - Врагове по неволя

Тогава това наистина изглеждаше по-добрият избор. Гардовете буквално вдигнаха държавния секретар във въздуха и го понесоха напред, но точно тогава спретнатото войниче, което държеше вратата отворена, полетя напред и вратата се затръшна. Войникът лежеше по очи, сякаш го бяха халосали в основата на черепа с къса палка — или като се има предвид къде се развиваше действието, по-скоро с нунджаку.

В такива моменти частица от секундата може да означава всичко. И тук трябва да отдам дължимото на охраната на държавния секретар. Те веднага го проснаха на земята и двама от бодигардовете паднаха върху него, докато другите двама извадиха пистолетите си и се обърнаха срещу тълпата. Веднага осъзнаха, че ситуацията е извън контрол, а и ние ги бяхме предупредили, че съществува сериозна опасност, затова бяха готови на всичко.

Бъз Мърсър и аз тичахме към държавния секретар, когато въпреки шума от тълпата чухме първия силен изстрел и един от гардовете на държавния секретар отхвърча назад, а от главата му шурна силна струя кръв. После — бам! Другият гард се улови за корема, свлече се на колене и после падна по очи.

След това — бум, бум, бум! — още три изстрела. Но Каръл и аз вече бяхме на място. Както и седем-осем южнокорейски полицаи с извадени пистолети.

Човек понякога се пита колко много могат да означават две секунди. Или какво би станало, ако Клапър не ми беше телефонирал и не ме беше събудил. Или пък ако не ми беше толкова скучно, че се бях захванал да сменям южнокорейските новинарски канали. Нещата щяха да се развият съвсем различно, защото в този момент аз вероятно бях единственият човек в тълпата, който можеше да го познае и да оцени опасността.

Държеше полицейски щит, беше насочил пистолета си и всеки би могъл да се закълне, че имаше пълното право да е там, че просто си вършеше работата. Дори на ревера му беше закачен съответният пропуск.

Опитният полицай Чой Ли Мин се вписваше отлично в групата на колегите си.

Спрях точно до него. Погледнах го, той извърна глава и също ме видя и това беше една от онези шокиращи милисекунди, които сякаш траят цяла вечност.

После той се извърна, за да ме застреля, и въпреки всичките години на обучение в ръкопашен бой в Звеното на мига разбрах, че нямам никакъв шанс. Видях пистолета, насочен към корема ми, и инстинктивно усетих, че колкото и бързо да действам, нямаше да бъде достатъчно бързо.

Но преди да успее да натисне спусъка, една ръка се стовари върху китката му и изби оръжието. Пистолетът падна на бетона в краката му и двамата се извърнахме да видим кой го беше халосал. Точно зад него стоеше Али и го гледаше свирепо.

Погледът му отново се впери в пистолета и точно когато понечи да се наведе и да го вземе, Али светкавично заби изпънатите си пръсти право в гърлото му. Сигурно беше усетил истинска експлозия от болка. Ударът беше жесток. Тя изобщо не беше пестила силата си. Сигурно беше натикала адамовата му ябълка право в ларинкса, като гвоздей в балон. Той наведе глава и от гръкляна му излетя ужасен, гъргорещ звук. Падна на колене и се улови с ръце за гърлото в отчаян опит да си поеме дъх.

Хвърлих се на земята и запълзях към пистолета му. От една страна, това беше единственото, което можех да направя. Но от друга не беше.

Защото ето какво стана: вдигнах глава точно навреме, за да видя как един корейски демонстрант си пробиваше път в тълпата. Забелязах в ръката му черна метална топка, която за опитен войник като мен не можеше да представлява нищо друго освен ръчна граната.

Беше толкова близо, че въпреки ужасните си умения в стрелбата нямаше как да не го улуча. Дори не се замислих. Просто сграбчих пистолета и го застрелях. Право в челото.

И тъй като стрелях от долу на горе, куршумът го вдигна във въздуха и го отхвърли назад.

Последваха две силни избумтявания. Първото не беше чак толкова силно като второто. Всъщност едва ли бе по-силно от изпукване. На мен ми се стори силно, но то си беше просто гърмеж на пистолет. Второто обаче привлече вниманието на всички. Беше оглушително. Това беше взривът на гранатата сред тълпата.

Ето какво установиха по-късно. Чой беше получил пропуска си от Хари Елмор. Използвал го, за да премине през кордона и да се смеси с другите корейски ченгета. Никой от тях не си спомняше да е бил там по-рано вечерта, значи навярно не е искал да рискува да покаже лицето си и е изчакал да остане съвсем малко време, преди да започне операцията. Появил се е, за да попречи на охраната и да помогне всичко да мине както трябва.