Брайан Хейг - Врагове по неволя

Ами сега? Навярно тя говореше как тези работници се борят да получат по един долар на час повече към надницата си, за да могат да изхранват семействата си, а шефовете на завода бяха вдигнали на крака полицаи и стачкоизменници, за да им дадат да се разберат.

Но това просто нямаше да мине. Представих си я как казва: „Председателят на борда на „Липто Мотърс“ днес се съгласи със стачкуващите работници, че наистина е срамно да печели по двеста милиона долара годишно. Ето защо той предложи да вложи цялото си лично състояние, както и това на другите ръководители на компанията в един голям фонд, който да разпределя парите между работниците, които всъщност правят колите.“

Не съм социалист, но подобен изход ми харесваше. Следващият репортаж беше на живо от мястото на събитието и показваше как американският държавен секретар слиза от голяма черна кола с две веещи се знаменца и крачи между две редици южнокорейски войници в безупречни униформи към страничния вход на Синия дом. (Ако не знаете, това е местният еквивалент на американския Бял дом.) Непосредствено до него крачеше моят стар приятел Артър Брандуейт, бърбореше нещо и се стараеше да изглежда спретнат и важен пред камерите.

Водещият отново заговори на корейски, но аз не му обръщах внимание. Не знаех, че държавният секретар още беше тук. Бях решил, че е направил поредната дипломатическа совалка — да пристигне за някакви консултации и една-две пресконференции, преди да отлети към следващата критична точка. Все пак какво толкова имат да си говорят големите дипломати за някакво съдебно дело или дори за кръвопролитие с невинни жертви? Освен това, ако останеш ден-два на едно и също място, скоро някъде другаде по света ще възникне бедствие, което напълно ще засенчи настоящото, и така или иначе, ще ти се наложи да заминеш за там.

След това показаха фотография на американски военноморски офицер с четири златни нашивки на ръкавите. Под картината се появиха няколко йероглифа на хангьл, предполагам, датите на раждането и смъртта му. Досетих се, че беше Хари Елмор, а на медиите е била подхвърлена някаква измислена версия за кончината му — например че е бил убит при въоръжен грабеж. Хари беше симпатичен мъж. Снимката беше направена скоро, съдейки по капитанските му нашивки. Имаше искрени сини очи, силна брадичка и уста, която изглеждаше така, сякаш често се е смял.

Кой би могъл да го предположи? Горкият негодник дори не беше заемал важен пост. Защо Чой ще се заинтересува от него? От офицера по протокола? Аз самият съм специалист по американските военни и до момента, в който Спиърс не спомена, че Елмор понякога е присъствал на важни съвещания, никога не бих си представил, че е имал достъп до нещо секретно или важно. По дяволите, дори самият Спиърс не си го беше помислял, докато не беше принуден да го стори.

Как се е сетил Чой? Дали не му е казал Бейлс? Но пък откъде-накъде един нискостоящ военен следовател ще знае онова, което дори собственият шеф на Елмор, генералът, не разбираше: какъв достъп до секретна информация беше имал?

И тогава ми светна. Това беше единственото нещо, което бяхме пропуснали.

Протегнах се и набрах номера, който Бъз Мърсър ми беше дал, за да не се налага да минавам през оръженосеца на генерал Спиърс. В слушалката се чу умореният глас на Мърсър:

— Да?

— Аз съм, Дръмънд. Трябва веднага да се видим.

Чух го как въздъхна.

— Дръмънд, късно е и съм уморен. Не може ли да почака?

— Да, разбира се, сигурно може — отвърнах. — Ако искаш Чой и главорезите му да убият държавния секретар на САЩ пред очите ти, в собствения ти заден двор.

Проблемът се състоеше в това, че не знаехме кого да търсим. Дори не знаехме със сигурност дали той или тя, или те, ще бъдат там. Нещо по-лошо — аз бях единственият донякъде сигурен, че някой изобщо ще се появи.

Мисля, че Мърсър и Каръл Ким ми угодиха просто защото бях прекалено настоятелен. Или пък бяха решили, че съм се оказвал прав прекалено често, за да спрат да ми обръщат внимание точно сега. Когато един кон спечели първите две от общо три състезания, хората проявяват склонност отново да заложат на него.

Затова се озовах заедно с петима от шпионите на Бъз пред Синия дом, където се защурахме из тълпата, като отчаяно се опитвахме да засечем някого, който не изглежда на мястото си.

Проблемът беше, че никой не изглеждаше на мястото си. Или пък обратното — всички изглеждаха така, сякаш точно тук им беше мястото. Решавайте сами.