Брайан Хейг - Врагове по неволя

Изражението му започна да се променя. Наведе се напред и бръчките на лицето му станаха по-дълбоки. Всички бръчки — и на челото, и около устните, дори онези покрай ушите му.

— Споделянето на информация само по себе си не нарушава правната етика. Стига да не нарушиш правилата в отношенията адвокат-клиент.

— Не, никакви нарушения по този въпрос. Но да речем, че нещата малко се задълбочат. Да речем, че започват да убиват хора. И юристът решава да направи нещо повече от това само да дава информация.

— Ако може да спре убийствата, то негов морален императив е да го направи. Трябва да помогне.

— Да, но преди да се усети, той е въвлечен да помогне на онази тайна държавна агенция в преследването на шпиони. И се оказва, че двама от тези шпиони всъщност са ключови свидетели на обвинението.

Ако кажа, че бях привлякъл цялото внимание на Каръдърс, ще омаловажа нещата. Главата му бе извита под странен ъгъл, сякаш му беше трудно дори да диша.

— Бейлс и Чой? — попита той.

— Моля ви, ваша светлост — напомних му. — Сега си говорим само хипотетично.

— Добре. Хипотетично погледнато, това може да създаде сериозни проблеми. Какво е научил този адвокат в рамките на своите усилия?

Без да искам, въздъхнах отново:

— Научил е много. Например това, че двамата свидетели са в основата на мащабна шпионска мрежа.

— Значи е научил неща, които се отнасят до делото?

— Доста неща. Стигнал е до логичната хипотеза, че неговият клиент е попаднал в капан, заложен от тази шпионска мрежа. Проблемът е, че дори да може да го докаже — което той не може, — пак няма да е в състояние да представи преки доказателства в съда. Всичко това все още е хипотетично, разбира се, но онази тайна държавна агенция го е предупредила, че поставя ембарго върху цялата информация.

Каръдърс клатеше едрата си глава напред-назад и въртеше очи.

— А този митичен юрист споделял ли е тази информация със своите колеги? Дори част от нея?

— Съвсем не, сър. Взети са предпазни мерки. Тъй като този юрист е замесен в секретни дела, а колегите му са цивилни лица, той ги е държал на тъмно.

— Мамка му! — изруга Каръдърс.

Честно казано, и аз самият не бих могъл да се изразя по-точно.

— Във всеки случай — продължих — прокурорът е предявил молба, която ще принуди нашия митичен юрист да признае, че е получил съответната информация, работейки съвместно с ключова държавна агенция. Очевидно това е информация, която той не може да сподели с обвинението.

Каръдърс изсумтя един-два пъти, скочи от стола, после пак се тръшна на него и прокара възлестите си пръсти по очите и челото си. Дълго гледа плота на бюрото си. Аз бях забил поглед в пода и също не казвах нищо. Вече бях казал достатъчно.

Най-сетне съдията заключи:

— Нашият хипотетичен юрист ще трябва да се оттегли от делото.

— Проблемът е там — казах, — че от това силно ще пострада клиентът му. Законът би трябвало да е справедлив, а в този случай ще имаме престъпна несправедливост.

— Дори да е така, нашият адвокат притежава важна информация, придобита по несправедлив начин. Ако, благодарение на забележителна сила на волята, той не използва тази информация в съда, това ще бъде все едно да се оттегли от делото. Той все пак няма да използва тази информация в полза на клиента си.

— Вярно — съгласих се.

— А ако използва тази информация — дори ако заподозра, че я използва, — ще трябва да обявя прекратяване на делото по процедурни причини и да поискам юристът да бъде лишен от права.

— Молбата ми за самоотвод ще бъде на бюрото ви до утре на обяд — казах нещастно.

— Добре. Това ще е правилна стъпка. Освен това от този момент постановявам при никакви обстоятелства да не влизаш в контакти с мис Карлсън и с нейния екип. Ако установя, че си се доближилия на по-малко от сто метра разстояние, пак ще бъда принуден да прекратя делото и лично да назнача нов адвокат на Уайтхол. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост. Бихте ли информирали Карлсън за това?

Той кимна и аз добавих:

— А бихте ли й предали, че препоръчвам за свой заместник-капитан Кип Гойнс?

Изправих се и поех към вратата.

— Дръмънд — извика ме Каръдърс.

Погледнах го през рамо.

— Да, сър?

— Съжалявам, че нещата се обърнаха така. Наистина съжалявам. Всъщност с нетърпение очаквах да се видим в съдебната зала. Не знам защо, но имах чувството, че щеше да бъде много забавно.

— Е, някой друг ден може би.

Той кимна и аз си тръгнах. Не мога да си спомня някога да съм се чувствал толкова смачкан и разочарован. Имах клиент, за когото знаех, че е невинен, и колежка, чиято привързаност и доверие бях изгубил, и току-що бях прахосал две от най-трудните и болезнени седмици от живота си, без да постигна нищо.