Брайан Хейг - Врагове по неволя

Еди нямаше пряка информация за моите действия освен ловния си инстинкт, но в случая този инстинкт беше надежден. Беше стрелял в тъмното, но беше ударил нещо.

Откъде научих за това ли? Ами когато се върнах в хотелската си стая, на вратата й се мъдреше голяма червена лепенка. Почеркът беше на Катрин. Надписът гласеше: „В моята стая! Веднага!“

Хладното посрещане говореше предостатъчно. Тя отвори вратата, фиксира ме с ледено и намръщено лице, размаха молбата на Еди пред носа ми, след това се врътна и се запъти към един стол до прозореца. Отпусна се на него и зачака.

Прочетох молбата. Подозренията му бяха смътни, а някои подробности — прекалено далеч от истината, но самото питане на Еди означаваше, че възниква сериозен проблем. Казано с две думи, той искаше да узнае дали имам нещо общо с бягството на двамата му ключови свидетели. Това беше твърде широко определение. Прекалено широко, за да мога да се измъкна с увъртане.

Истината беше, че навярно наистина бях пресякъл някаква граница. Неволно, разбира се. Без да искам, се бях забъркал в контра-разузнавателната дейност на ЦРУ повече, отколкото бях очаквал, и междувременно се бях превърнал в играч от техния отбор.

— Е? — попита Катрин, след като предъвках молбата му.

— Ами… — отвърнах уклончиво.

Усещах как се изчервявам. Надявах се драскотините и ожулванията да го прикрият. Стори ми се, че атмосферата в стаята стана още по-хладна.

— Имаме ли проблем? — попита тя.

— Може би — признах.

— Разкажи ми — настоя тя.

Имаше правото да знае, наистина. Но аз, от своя страна, не можех да удовлетворя напълно оправданото й любопитство. Всичко, което засягаше случая „Бейлс — Чой“, беше строго секретно. Ако й кажех нещо и журналистите изведнъж накацаха пред вратата на Мърсър, ме чакаше затвор.

— Не мога — рекох простичко.

— Как ли пък не, Дръмънд! Ти си мой колега. Работиш за мен по това дело. Имам правото да знам всичко, което правиш.

— Именно поради това не мога да ти кажа. Ако споделя с теб информацията си, и ти ще бъдеш подложена на не по-малък риск от мен да бъдеш дисквалифицирана.

Не искаше да чуе точно това, но си беше самата истина. Ако я информирах какво бях научил за Бейлс и Чой, докато работех с ЦРУ и КЦРУ тя щеше да се възползва от плодовете на усилията ми.

Засега всички в екипа на защитата споделяха общото съмнение, че полицейският участък в Итеуон е прогнил. Споделяха и недоказаното предположение, че Чой и Бейлс са подправяли дела и са натопили нашия клиент. Мотивът им обаче все още си оставаше загадка. Може би се дължеше на омраза към Америка, както бях загатнал при едно от обсъжданията на стратегията ни. Може би беше антихомосексуална истерия, както беше предположила Али. А може би по този начин печелеха пари или пък се опитваха да повишат процента на осъдените по техните разследвания. Или пък просто бяха двама садистични, маниакални убийци, които искаха само да предизвикат кръвопролития и да се позабавляват славно.

Аз бях единственият, който знаеше истинските им мотиви, и това ме поставяше в ъгъла. Не можех да съобщя за тези мотиви в съда, а след молбата на Еди не можех дори да намекна за него на Катрин, без да я подложа на същата опасност от дисквалифициране.

Но както вече казах, тя не искаше и да чуе.

— Значи признаваш, че си участвал в подозрителни дейности?

— Нищо не признавам.

Разменихме си по един студен и дълъг поглед. После Катрин остро обяви:

— След един час имаме назначена среща с Каръдърс и Голдън.

— Забрави — отвърнах. — Ще разговарям лично с Каръдърс. Ще уредя въпроса, по един или друг начин.

— Така да бъде. Необходимо ли е да подготвям искане за замяна на един от колегите си?

— Идеята май не е лоша — признах тъжно.

След това продължих с известно неудобство:

— На полуострова има един-двама добри адвокати. Познавам един от Пусан. Страхотен е. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да му позвъня, за да попитам дали е свободен.

Докато все още бъбрех глупости, тя се изправи и отиде до бюрото си. Застана с гръб към мен, взе някакви книжа и се зачете.

— Обади ми се да ми кажеш името на човека до три следобед, за да мога да подам искане до края на работния ден. А сега си върви, моля те.

Казано с две думи, бях уволнен.

Не помръднах от мястото си, а тя се опитваше да се преструва, че вече съм си тръгнал. Знаех, че ми е много ядосана за юридическия проблем, но освен това не съм съвсем умствено изостанал. Телефонното обаждане рано сутринта в стаята ми сто на сто имаше гаден пръст във всичко това.