Брайан Хейг - Врагове по неволя

Трябваха ми цели три минути, за да напечатам следното: „Аз, майор Шон Дръмънд, моля да бъде приет отводът ми от делото на капитан Томас Уайтхол“.

Нищо драматично или елегантно, защото, между нас казано, правораздаването се мръщи на всичко, което бие на страст или разточителност. Завъртях подписа си най-отдолу, после повиках Имелда и й наредих да изпрати една от помощничките си да го достави. В мига, в който тя си тръгна, се хвърлих в леглото.

Удивително е колко бързо съм заспал. Бихте могли да си помислите, че човек в моето положение ще се върти в леглото и ще страда, но аз бях прекалено изтощен. Изпаднах в кома точно трийсет секунди, след като главата ми докосна възглавницата. И спах като пън.

Е, поне докато не звънна телефонът. Беше шест часът вечерта, значи бяха минали към седем часа, откакто бях легнал. Вдигнах слушалката и чух гласа на бригаден генерал Клапър, председателя на Военния съд.

— Дръмънд, ти ли си? — попита той.

— Ало, господин генерал, аз съм — отвърнах, след като, разбира се, познах гласа му.

— Току-що разбрах, че си си направил самоотвод.

— Ъъъ, да — отвърнах, все още сънен.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не, господин генерал. Ще трябва да почака, докато се върна във Вашингтон. Или така, или ще трябва да говорим по секретен телефон.

— Добре, ще почакаме. Кога можеш да се върнеш тук?

— Веднага щом ми наредите, макар че ще ви бъда много благодарен за ден-два почивка. Случи се така, че ме пребиха и простреляха, а и не съм спал много през последните четири-пет дни.

— Добре де, и без това е петък — отсече той. — Можеш ли да летиш в неделя вечерта?

— Ще направя резервация още тази вечер.

Последва дълга пауза, после той каза:

— Шон?

— Да, сър?

— Получих дълго съобщение от генерал Спиърс.

Това беше последното нещо, което ми трябваше. На всичкото отгоре сега и местният главнокомандващ беше изпратил негативно писмо до началника ми. Видях как всичко, което бе останало от кариерата ми, проблясва и изчезва. Трябва да ви кажа, че проблясъкът беше съвсем кратък.

Клапър продължи:

— В него той казва, че си се справил блестящо и че нацията ти е много задължена. Не знам какво си правил там, но би трябвало да се гордееш.

Ако само можех да си поема дъх, щях да отговоря: „Ами, беше дреболия.“ Но Клапър не искаше да чува нищо. Каза, че ме очаква в понеделник сутринта в кабинета си, и прекъсна връзката.

Обадих се на румсървиса и поръчах да ми донесат бифтек алангле, гарнитура от картофи и бутилка вино. Не можех да си спомня кога за последен път си бях позволявал една спокойна вечер и потънал в самосъжаление, лесно успях да се убедя, че съм я заслужил.

Взех си един дълъг и горещ душ, избръснах се и когато излязох от банята, момчето от румсървиса вече чукаше на вратата. Поех подноса, платих му и се настаних пред телевизора.

Включих го, започнах да се храня и изгледах трийсетминутната обобщаваща новинарска емисия на Си Ен Ен. После я изгледах още веднъж и разбрах, че през последния час в света не се беше случило нищо особено. Тъй като нямаше какво друго да гледам, превключих на някакъв корейски канал.

Понякога е много забавно да гледаш как чуждестранните новинари отварят устата си, без да имаш никаква представа за какво говорят. Гледаш картинката, която се появява зад гърба им, или краткия репортаж и се опитваш да си представиш с какъв текст са съпроводени. Все едно да си купиш комикс без никакъв текст в балончетата, които излизат от устата на действащите лица. Трябва сам да си ги измислиш.

Първо гледах един репортаж, в който се показваха група бебета, подредени в детски креватчета в голяма стая — навярно ставаше дума за сиропиталище. По всяка вероятност самата история беше за някакъв скандал за лошо отношение и занемарени сирачета, но нямах настроение за това.

Предпочетох да си представя как водещият казва следното: „Днес американският капиталист Бил Гейтс обяви, че дарява по един милиард долара на всяко от тези деца. Опашката за осиновяването им се простира оттук чак до Китай. Летищата и пристанищата са задръстени с още потенциални осиновители, които идват от цял свят, за да вземат детето си.“

Това би била готина история с хепиенд, нали?

Последва репортаж за група мрачни на вид стачкуващи работници с бели маски на лицата, седнали пред голям завод с трийсетина комина. После камерата се спря на привлекателна млада репортерка, вдигнала микрофона до устните си.