Брайан Хейг - Врагове по неволя

Някои от тях бяха южнокорейски държавни чиновници, които бяха дошли, защото от канцеларията на корейския президент им бяха наредили да са там и да накарат държавния секретар да се почувства популярен — все едно хората бяха готови да останат на улицата до късно вечерта само за да го зърнат. Имаше и безброй репортери. След като процесът на Уайтхол беше отложен, повечето от тях се намираха тук, за да убедят началниците си в телевизионните мрежи, вестници или списания, че продължават да откриват нови честни начини да изкарват заплатите си. Освен това присъстваха и онези искрено любопитни идиоти, чийто живот е толкова скучен, че биха отишли където и да е и биха чакали толкова, колкото е необходимо, за да зърнат на живо някоя знаменитост.

Един от тези любопитни идиоти беше висок около метър и деветдесет и имаше щръкнала коса — човек не можеше да я пропусне, защото стърчеше над тълпата. Учудих се, че видях Али с останалите, защото никога не ми беше хрумвало, че може да си пада по зяпането на знаменитости. Може би просто бе минавала оттам и беше решила да види за какво е тази суматоха.

Държавният секретар бе в сградата на вечеря с южнокорейския президент, тъй като трябваше да отпътува на следващата сутрин. Според това, което Бъз беше разбрал, вечерята трябваше да приключи в 9:15 часа, след което кавалкадата от автомобили щеше да се отправи към дома на министъра на отбраната Ли Юнг Ким. Там държавният секретар щеше да поднесе съболезнования и извинения от името на президента на Съединените щати и на американския народ по повод трагичната смърт на сина на Ли.

Не беше никак трудно човек да се сдобие с тази информация, тъй като графикът за последния ден от посещението беше публикуван от южнокорейските вестници. Нали разбирате — държавният секретар искаше южнокорейският народ да знае какво прави той. Искаше всяка негова стъпка да бъде следена от камери и журналисти. Искаше светът да види как третият по ранг човек от изпълнителната власт вечеря приятелски с южнокорейския президент през последния ден от визитата си, сякаш сериозният разрив в отношенията като по чудо беше преодолян. Искаше южнокорейският народ да го види как прави този типичен азиатски жест — да се отбие в дома на опечалените родители и да поднесе извинения и съболезнования.

Единственият проблем беше, че когато той и охраната му бяха планирали и публикували този график, не бяха знаели, че офицерът по протокола на алианса работи за Северна Корея.

Точно затова, заключих най-сетне, на Чой му е бил необходим Хари Елмор. Елмор беше имал достъп до плановете, свързани е визитите на важни личности. Знаел е какви са мерките за охрана. Бил е един от двамата или тримата души, които контролират достъпа до важните персони. Офисът му е печатал пропуските, получавал е исканията и е решавал кой може и кой не може да приближи на една плюнка разстояние от високопоставените личности. Дори ако събитието е под контрола на Държавния департамент, достатъчно би било Хари да се обади на колегата си по протокола в посолството и да каже, че му трябват двайсетина пропуска. Сигурен съм, че би ги получил. Като колеги те със сигурност са си правили услуги и замени като белгийски търговци на скъпоценни камъни.

„Ей, Хари, чувам, че мажоретките на „Далас Каубойс“ ще гостуват за повдигане духа на войската. Можеш ли да ми пробуташ трийсетина билета под масата?“ — „Няма проблем, Бил, но слушай, имам двайсетина корейски приятелчета, които страшно ме натискат, защото искат да бъдат забелязани в близост до нашия държавен секретар. Можеш ли да ми осигуриш пропуски?“

Бъз беше възложил на няколко от хората си да проверят списъка на всички, които бяха получили пропуски за влизане зад ограничителните въжета. Знаехме, че задачата е безнадеждна. Онзи, когото Чой щеше да изпрати да извърши мръсното дело, щеше или да е с фалшив паспорт, или с име, което нямаше да ни говори нищо.

Ето защо се ограничихме до онова, което правехме в момента. Мърсър изпрати свой човек да информира охраната на държавния секретар за подозренията ни, а останалите оглеждахме тълпата — търсехме познати лица или съмнителни действия.

Допълнителното усложнение беше, че ставаше дума за севернокорейци. Същите онези типове, които се разхождат с отровни ампули в кътниците. Професионалните охранители ще ви кажат, че всеки убиец, който е готов да се самоубие, има около 90 на сто шанс да успее. И това, общо взето, е вярно. Спомнете си убийството на Линкълн. На президента Гарфийлд. На Боби Кенеди и Джон Ленън. Всичките бяха извършени от хора, които бяха достатъчно луди да се доближат толкова до целта, че да пожертват шанса си да избягат или да оцелеят.