Брайан Хейг - Врагове по неволя

Както и да е, накрая се натъкнахме на Каръл и намерихме местенце, откъдето можехме да наблюдаваме тълпата и да си поговорим. Погледът й обхождаше тълпата.

— Нещо ме притеснява — каза тя.

— Какво? — попита шефът й.

— Защо им е на севернокорейците да убиват американския държавен секретар?

— Добър въпрос — рекох. — Наистина, защо им е?

Мърсър отвърна:

— Да, доста глупаво би било. Дори това да не доведе до война, ние никога няма да изтеглим и един американски войник от корейска земя, докато Северна Корея не се превърне в далечен спомен. А това е последното нещо, което биха желали.

Понякога, дори когато не се стараете, сами стигате до истината. Тя просто ви зашлевява в лицето.

Убиецът или убийците трябваше да бъдат хора, които никога няма да свържете със Северна Корея. Ако един южнокореец убие държавния секретар, тогава съюзът наистина щеше да се превърне в купчина боклук.

И не щеш ли, точно в този момент голяма тълпа демонстранти се изсипа иззад ъгъла и пое към нас. Викаха, крещяха и крачеха бързо. Вееха знамена, а повечето от тях носеха бели медицински маски на лицата си — от онези, които азиатците използват, за да предпазят дробовете си от смога или да скрият лицата си, за да не бъдат идентифицирани от полицията, когато се стигне до сблъсъци.

Беше девет и десет. Вечерята трябваше да свърши след пет минути. Демонстрантите очевидно бяха планирали пристигането им да съвпадне с отпътуването на държавния секретар от Синия дом. Искаха всичките онези камери и журналисти да видят, че символичната помирителна вечеря е фарс, че южнокорейският народ все още е разгневен за смъртта на Ли Но Те и иска престъпните американски войски да напуснат земята му.

От друга страна, общоизвестен факт е, че севернокорейски агенти и симпатизанти са проникнали дълбоко в студентските движения и профсъюзите и могат да предизвикат протест или безредици, когато поискат.

Погледнах към Бъз Мърсър и той отвърна на погледа ми, докато по телепатичен път разменихме по една ужасна ругатня. Някъде в тази тълпа от демонстранти навярно имаше един или двама души с пропуски, които им даваха право да преминат полицейските кордони.

Държавният секретар избра точно този момент, за да излезе целеустремено от Синия дом и да поеме между строения в две редици почетен караул към колата си.

Човекът, който беше планирал всичко това, беше проявил изключително чувство за избор на точния момент — да не говорим, че познаваше отлично методите за овладяване на тълпите, използвани от корейците. Тъй като нямаше подадена молба до градските власти за организиране на този протест, налице беше само един малък контингент полицаи за борба с безредиците в сини униформи.

Един взвод, около трийсетина мъже, се разтакаваше около сив автобус. Не очакваха безредици, затова не бяха облекли специалната си екипировка. Повечето се бяха скупчили около малки газови котлони и си варяха ориз или супа. Готвеха се да хапнат.

Имаше десетина цивилни полицаи — символично присъствие, защото се очакваше хората, събрани около Синия дом, да бъдат дружелюбно настроени. И накрая — почетният караул, чиято задача беше да направи спретнат кордон на държавния секретар по пътя му до колата. Имаха пушки, но почти сигурно нямаха муниции.

Почти веднага стана ясно, че никой не беше очаквал подобно нещо. Нямаше централна власт, която да е в състояние да организира дисциплинирана реакция на развиващата се ситуация. Видях как командирът на полицаите в сини униформи крещи на хората си да се екипират и да се строят, а същевременно викаше нещо и по радиостанцията си, навярно искаше подкрепления. Беше безнадежден ход. Никой не би могъл да пристигне навреме.

Почетният караул стори онова, което церемониалните части обикновено правят. Войниците стояха мирно с взето за почест оръжие, докато видните личности крачеха между редиците им.

Тълпата от демонстранти изведнъж се втурна напред и се разля по улицата към Синия дом. Вряза се в множеството от мирни граждани и репортери, разблъска част от хората настрани, а други повлече със себе си. Крещяха и размахваха лозунгите и плакатите си. В същото време малката група полицаи в сини униформи се втурна да ги пресрещне. Носеха шлемове, щитове и палки и с удивителна храброст се хвърлиха между тълпата и дипломатическата група.

Охраната на държавния секретар разполагаше само с частица от секундата, за да вземе решение. Можеше да вкара поверения й обект обратно в Синия дом. Или пък да го избута напред, към бронираната лимузина, която чакаше до бордюра. Южнокорейски войник държеше отворена вратата на колата. Лимузината беше по-близо.