Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Не, ние не информираме сенаторите за военните си планове. Имам предвид министъра на отбраната например или председателя на Съвета на началник-щабовете. Те идват тук по няколко пъти годишно. Дори президентът беше тук миналата година.

Всички замлъкнахме за известно време. После Спиърс наруши мълчанието:

— Хари винаги се занимаваше лично с най-важните посетители. Но това никога не ми се е струвало подозрително. Винаги съм смятал, че Хари просто поема отговорността за най-трудната работа.

Точно това е било, помислих си аз. Гостите, които е придружавал Елмор, са имали достъп до най-секретна информация. Той е можел да седи в дъното на залата при най-важните заседания и после да докладва на Чой. И би бил последният заподозрян на света, защото постът му е толкова незабележим. Той е бил единственият присъстващ в залата, чиято задача е била само да държи палтата на важните персони, да ги придружава и да осигурява навременното им придвижване от едно заседание на друго.

Дали затова го бяха вербували севернокорейците? Дали го бяха и убили заради това?

— Той знаеше ли нещо, което да го прави по-специален? — попитах аз.

Брандуейт се обади:

— Може пък той да е бил единственият предател? Може останалите да са невинни. Може би тъкмо затова са убили само него.

Колкото и да им се искаше на Спиърс, на Мърсър и дори на мен това да бъде точно така, Брандуейт не звучеше убедително. Представих си как един полицай влиза в някакъв двор и се натъква на Дженсън със свалени панталони, готов да насили едно наивно глупаче. Беше отвратителна мисъл. Добавете към това манипулациите му в делото на Уайтхол и ще стигнете до заключението, че Елмор не е бил единственият.

Мърсър каза:

— Може да е бил полезен за Чой, като го е информирал кога в града ще пристигнат важни персони. Например някой високопоставен сенатор или генерал. Елмор може би дори е знаел какви са малките им лични слабости.

— По дяволите, Бъз, ние не осигуряваме компаньонки на гостите от командването — намеси се Спиърс.

— Знам, господин генерал. Но искам да кажа, че някои от тези хора пристигат тук за една седмица, през която са далеч от мама и от пискливите дечурлига, намират се на другия край на света и си мислят, кой пък ще научи, ако чукнат нещо ориенталско? Нали така? Е, Елмор и неговите хора навярно ще знаят. Те си общуват с охраната на важните персони. Може би им осигуряват кола и шофьор.

— Обзалагам се, че е точно така — рекох. — Може би е набелязвал цели, които Чой да изнудва. Може би севернокорейците са го елиминирали, за да не компрометира някого. Може би са се опитвали да защитят някой друг свой агент, който им е по-важен. Или дори няколко.

Тази мисъл беше доста неприятна и това можеше да се види ясно по лицата на всички. Но в нея имаше вледеняваща логика. Ако Елмор е работел като информатор на Чой, той би могъл да идентифицира и други от неговия списък с шпиони предатели. Това би обяснило по-специалното отношение към него, довело до незабавната му екзекуция.

— Господи — прошепна Брандуейт. — Моля се богу това да не се раздуха още повече. Направо е гадно.

Доволен от обзелото го неудобство, Мърсър натърти:

— О, напълно е сигурно, че ще се раздуха. Няма да се учудя, ако стигне и до твоето посолство.

Погледът, който Брандуейт му хвърли, можеше да стерилизира кисели краставички. Поговорихме още няколко минути, докато не стана очевидно, че не напредваме, а Спиърс и Брандуейт трябваше да проведат важни телефонни разговори със съответните си шефове във Вашингтон за бедствието, което се развихряше наоколо, така че се изправиха и излязоха от стаята.

Мърсър отиде да си налее нова чаша кафе и този път дори донесе една и на мен. Или ме съжаляваше, или щяхме да станем приятелчета.

Боже, колко глупаво от моя страна. Та той беше от ЦРУ. Значи очевидно ме съжаляваше.

— И така, ти какво мислиш, Дръмънд? — попита. — Опукали са Елмор, защото е знаел твърде много?

— Несъмнено — съгласих се аз.

— Трудно е човек да изпита съжаление за онзи негодник. Предавал е собствената си страна, за бога. Спестили са му мъките да бъде заловен.

— Да, май е така — съгласих се и отпих глътка кафе.

Той ме погледна над чашата си.

— Разполагаш ли вече с достатъчно материал, за да отървеш Уайтхол?

Вдигнах ръка с длан надолу и я разклатих.

— Колко от тези неща ще ми разрешиш да използвам като доказателства? — попитах.

— Нито дума. Тук е пълно с репортери. Ще наложа такова ембарго върху изтичането на информация, че хората ми направо ще спрат да дишат от страх да не изпуснат нещо.