Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Точно това се надяваме да ни каже тя.

Обърнах се към Каръл, която седеше край масата и се правеше на скромно корейско момиче, което си знаеше мястото в местното патриархално общество.

— Ти чу ли я да говори? — попитах.

— Стоях точно зад нея и я слушах през по-голямата част от обяда.

— Как беше английският й?

— Отличен. Като на човек, роден в Щатите. Обноските й също. Използваше нож и вилица дори когато другите американски съпруги използваха пръчици. Това ми се видя интересно.

Погледнах към Ким.

— Може би е едно от децата, възпитани в онова американско селище, за което споменахте.

— Може би.

Пак се обърнах към Каръл.

— Някакви други впечатления?

— Струва ми се странно, че се е появила тук едва преди пет години.

— Да, малко след като Бейлс е бил назначен тук.

Ким бързо съобрази:

— Примамка?

— Смятам, че съвпада по време — съгласих се.

Тя определено притежаваше изящната външност и тялото да бъде примамка, което за несведущите означава жена, която се използва като стръв да съблазни някой мъж, да завърже връзка и да го оплете в мрежа от неудобни обстоятелства, които могат да бъдат използвани за изнудване.

— Но Бейлс тогава не е бил женен, нали? — сетих се. — И не е заемал секретен пост, така че не е имал достъп до ценна информация.

Това сякаш обезсмисляше теорията за примамката. Ако жертвата е женен мъж и се забърка в извънбрачна връзка, той става уязвим. Ако заема важен пост и знае сериозни тайни, в даден момент лошите му дават да разбере, че любовницата му е чуждестранна агентка, а това също го прави уязвим за изнудване. Бейлс не попадаше в нито една от тези категории. Ако лошите се бяха обадили на шефовете му, за да им съобщят, че спи със севернокорейска шпионка, те просто щяха да вдигнат рамене: „Наистина ли? И какво, готина ли е?“

— Има и още нещо интересно — изсумтях. — Как я нарече Бейлс, когато се обади следобед на Чой. Нарече я „кучка“. А когато Чой му каза да забрави за нея и да бяга, той изобщо не възрази, нито пък звучеше разстроен. Това никак не се връзва с моята представа за нормални брачни отношения.

Двамата ми събеседници кимаха, защото затворничката прикована към онзи бял стол, започваше да придобива важност. И допълнителна загадъчност.

Но аз имах едно предимство пред тях. От доста време размишлявах за Майкъл Бейлс. Бях се сблъсквал с него при най-различни обстоятелства, затова имах по-широк поглед върху тъмната му природа, отколкото те.

— Как мислите, че Бейлс е преминал към другата страна? — попитах и погледнах към Каръл. — Вашите хора във ФБР провериха ли го вече?

— Разбира се.

— И?

Тя отправи поглед към стената и започна да изрежда фактите. Притежаваше юридическата дарба за отлична памет и думите й бяха точни, ясни и по същество.

— Бейлс е роден в Уорънтън, Небраска, където баща му притежавал кравеферма. Постъпил в армията през 1987 година, на осемнайсет години, веднага след завършването на гимназията. Приели го във военната полиция, където се справял отлично и станал кандидат-офицер. Преди това не се е женил, няма очевидни парични проблеми, нито лоши навици. Биографията му е била проверявана, за да получи разрешение за достъп до секретни материали, и не са били намерени никакви поводи за съмнения. Проверяващите са разговаряли с негови учители и съученици, както и с едно бивше гадже. Всички твърдят, че бил страхотен пич, честен, надежден, типично американско момче. Не е бил арестуван, няма скандали.

— Значи имаме един тип, който пристига в Корея с безупречно минало и с голямо бъдеще пред себе си, а изведнъж решава да започне да работи за Северна Корея. Няма логика, нали?

— Пари — рече Ким. — Лесно е да се скрият. Когато стане дума за американци, винаги търсете парите.

Човек би могъл да каже, че е гледал прекалено много американски филми, и думите му прозвучаха като реплика на второстепенен актьор. Или пък би могъл да си помисли, че е чужденец и не може да знае как стоят нещата. Но не трябваше да забравяме, че агенцията, за която работеше Ким, беше използвала доста американски предатели — и разкрити, и неразкрити, — така че и той имаше основания да твърди, че познава характера на нацията.

Погледнах часовника си — минаваше единайсет вечерта. Кимнах на Каръл, тя схвана жеста ми, изправихме се и се приготвихме да си вървим.

— Благодаря ви. Ако попаднем на нещо, ще ви се обадим — обърнах се към Ким.

— Надявам се да успеете — отвърна той и седна.