Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Но можеш да ги изискаш, нали?

— Предполагам. Но те са много. Цели кашони, пълни с папки. Може да ни потрябва цяла нощ да ги разгледаме.

— Нямам нищо по-добро предвид.

— Мисля, че и аз също — въздъхна тя, очевидно нещастна от тази перспектива за вечерта.

— Добре — рекох и шумно облизах кетчупа от пръстите си. — Да вървим.

И тогава, докато се изправях, краката ми изведнъж се огънаха. Ако не се бях уловил за ръба на масата, щях да се строполя на пода. Каръл бързо заобиколи масата, улови ме за раменете и ми помогна да се изправя.

— Добре ли си?

— Не знам — отвърнах и разтърсих тава. — Може би е от тези побои. Тялото ми… не ме слуша съвсем.

— Не е необходимо да свършим всичко тази вечер. Можем да променим графика.

— Не, трябва да е тази вечер. Моля те.

Храбро понечих да направя още една крачка и краката ми пак се подгънаха. Затова тя ме улови през кръста, аз я прегърнах през рамо и я оставих да ме изведе. След две-три крачки се пооправих. Всички погледи в залата бяха вперени в нас. Стотина недоволни млади лица изглеждаха така, сякаш биха убили майка си само и само да бъдат на моето място.

Толкова съм хитър, че понякога направо ме е срам. Но както вече казах, възползвам се всеки път, когато мога.

След трийсет минути стигнахме до базата на КЦРУ. Беше незабележително, четвъртито, грамадно сиво здание, разположено на оживена улица. Сигурно бихте го подминали, без да го забележите, само че това беше единствената сграда без прозорци на първите три етажа. Прозорците започваха от четвъртия етаж, а и там бяха малки, зарешетени доста тесни.

Каръл показа служебната си карта на постовия и получи разрешение да мине през портала и да паркира. Оставихме колата и отидохме до главния вход, където двама доста компетентни на вид охранители взеха картата й от ЦРУ позвъниха някъде, побъбриха няколко секунди на корейски и ни връчиха ламинирани пропуски със закопчалки отзад.

Каръл явно знаеше пътя, защото ме поведе по няколко коридора и стълбища два етажа по-нагоре, където влязохме в един кабинет. Вътре седяха шестима мъже в тъмни копринени костюми, пиеха чай, пушеха цигари и тихо си бъбреха. Изглежда, познаваха Каръл.

Тя размени с тях няколко думи на корейски, като от време на време ядосана слагаше пръст пред устните си в знак на загриженост. В присъствието на корейци поведението й изглеждаше по-резервирано, почти раболепно.

Един от мъжете най-сетне се изправи и ни поведе през две врати към друго помещение, изпълнено с цигарен дим. Един кореец с навити ръкави на ризата се беше навел над масата, а сакото му беше оставено на облегалката на стола. Беше Ким, партньорът на Мърсър от страна на КЦРУ.

Той се изправи. Каръл се поклони и не направи никакво усилие да се ръкува. Спазваше корейския протокол. Ким обаче погледна към мен и протегна ръка.

— Майор Дръмънд, радвам се да ви видя отново.

— Удоволствието е мое — отвърнах. — Как вървят нещата?

— Това не беше най-добрият ни ден — каза той с болезнена гримаса.

Не можах да се въздържа.

— Да, имаше някой и друг провал този следобед, наистина.

— Този негодник уби един от хората ми. Преряза му гърлото като на агне.

Разбрах, че Ким вече не хранеше съмнения относно превъзбуденото ми въображение.

— Е, как е вашата затворничка? — попитах.

— Ще бъде твърда.

— Така ли?

— Да, обучена е добре. Досега не е казала нито дума.

Нямах намерение да му го казвам, но когато бях в специалните части, и аз бях преминал известно обучение във воденето на разпити. Само че бях винаги от другата страна на барикадата — поради факта, че нашият отряд вършеше работата си предимно на територията на лошите, шефовете ни съвсем логично бяха загрижени относно нашата способност да издържаме на мъчения и разпити. Някой садист беше решил, че упражненията ще развият тази способност, така че започнаха да ни тренират. Ето защо донякъде се смятах за експерт по методите на разпит — единствено от гледната точка на потърпевшия, разбира се.

— Какво й правите? — осведомих се.

— Всъщност ние не използваме физически техники. Всички смятат, че го правим, а и ние, честно казано, насърчаваме тези слухове — отвърна той и сви рамене. — Това прави пленниците ни по-податливи. Истината е, че предпочитаме лишаването от сън.

Ухилих се. Лишаването от сън не води до бързи резултати, както например изтръгването на ноктите, но е далеч по-ефективно, защото след като затворникът рухне веднъж, той рухва напълно. Един път го изпробваха върху мен и в крайна сметка си казах и майчиното мляко.