Брайан Хейг - Врагове по неволя

Катрин погледна към Али и тя кимна — с неохота, но кимна.

Катрин също кимна. Не изглеждаше доволна или уверена, но кимна.

Върнахме в канцеларията на съдията с две минути по-рано от определения краен срок. Еди се беше отпуснал на стола си, готов за най-лошото. Всички знаехме, че Каръдърс не се нуждаеше от съгласието на Катрин, за да отложи делото, но все пак му се иска да го има. В противен случай тя щеше да изтича при пресата и да вдигне адски шум — цяла армия от нейни приятели журналисти беше долетяла тук, а Корея не е точно туристически рай, така че те бяха в пълна готовност шоуто да започне. Нахъсаните журналисти са кошмар за всеки съдия.

Щеше да бъде далеч по-добре за всички, ако тя се съгласи Катрин седна и смразяващо изгледа Еди.

— Е? — попита Каръдърс.

— Добре, ваша светлост.

— Добре ли? — попита изумен Еди.

Съмнявам се дали в цялата си кариера беше направили една-единствена дребна отстъпка на някого. Беше от онзи тип прокурори, които ходят на екзекуциите на хората, които са осъдили. Такъв си е Еди, повярвайте ми.

— Точно това казах, Голдън — потвърди Катрин. — Получаваш си двата дни.

Виждах как Еди повече от всичко на света иска да отвърне с нещо остро и гадно просто за да изравни сметката, но Катрин го беше уловила така здраво, при това на най-чувствителното място, че благоразумието му връзваше езика.

— Добре тогава — отсече Каръдърс. — Майоре, разполагате с времето до осем нула нула във вторник, за да намерите свидетелите си. Мис Карлсън, съдът ви благодари за разбирането.

Изправихме се и си тръгнахме. Когато излязохме навън, Катрин се спря до вратата и помоли Али да продължи. Дадохме й минута преднина, за да не може да ни чуе. После Катрин попита:

— Какво криеш в ръкава си, по дяволите?

Невинно вдигнах ръце.

— Какво имаш предвид?

— Не се прави на дръж ми шапката, Дръмънд. Познавам те добре.

— Аз? Каква шапка?

Погледът й се вледени.

— Разполагаш с нещо, нали? Единствената причина да се съглася с отлагането беше, че допуснах наличието на някакъв скрит коз от твоя страна. Някаква нишка или доказателство.

Поклатих глава.

— Не. Нямам нищо подобно.

Големите зелени очи на Катрин изведнъж се разшириха още повече.

— Виж какво, Дръмънд, току-що взех най-важното решение в цялата си юридическа кариера, и то заради теб. Най-важното решение в живота си. Нямаш представа колко е важно за мен.

— Защо поиска аз да ти помагам за процеса? — попитах.

— Честно ли?

— Не, излъжи ме и ми кажи, че е, защото съм адски сексапилен.

Тя се поусмихна.

— Не е за това, повярвай ми.

— Видя ли — казах — Ти си имаш своите тайни, а аз — моите.

Усмивката й се стопи и тя ме изгледа сериозно.

— Нека бъдем наясно. Току-що дадох на онзи негодник още два дни. Ти ме уговори да го сторя.

Кимнах, а тя продължи:

— Това означава, че разполагаш с два дни да направиш нещо. Имаш два дни, за да ми дадеш нещо, което ще докаже, че Томас Уайтхол не е убил и изнасилил Ли. Ако не успееш да го направиш, ще намеря начин да съсипя остатъка от живота ти. Няма да успееш да се скриеш от мен. Ще те намеря и ще ти стъжня дните. Това ясно ли ти е?

Внимателно се взрях в очите й и останах без никакво съмнение, че говори напълно сериозно. Без да каже нищо повече, тя тръгна и ме остави да стоя на горещия бетон и да се чудя какво, по дяволите, да правя оттук нататък. Не че се боях от нея или нещо такова, но изведнъж изпитах отчаяно желание да открия нещо. При това бързо, защото, когато казах, че не се боя от нея, може би малко съм преувеличил… или пък доста.

Върнах се в офиса на Мърсър. Той седеше зад писалището си с вездесъщата чаша кафе, залепена за устните му. Този човек пиеше толкова много кафе, че във вените му сигурно течеше кафява течност. Ако му отнемете кафенцето, сигурно щеше се спихне като голям спукан балон.

И изглеждаше удивително нещастен.

— Ей, шефе, какво става? — попитах.

Това „шефе“ беше лукавият ми намек, че искам да свършим още нещо с него.

Той обаче не го долови. Измърмори нещо за това, че Чой и Бейлс сякаш потънали вдън земя. Всъщност те бяха изчезнали в Сеул, което не е точно вдън земя, ако питате мен. Това е столичен град с около петнайсет милиона души население и поне толкова на брой дупки и тунели, в които биха могли да се скрият. Възможно беше дори вече да не са в Сеул. По дяволите, възможно беше вече да се намират на хиляди километри от Корея.

— Чой сигурно може да се скрие на един милион места — казах.