Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Смяташ ли, че мога сама да се справя с него?

— Ти? Ти беше първенец на випуска. Аз съм онзи тъпанар на второто място, който така и не можа да го преглътне.

— Не исках да прозвучи така — рече тя и направи крачка към мен. — Знаеш, че нямах това предвид.

— Сигурно не си казала и че повече няма да се срещам със съдията? Че няма да има повече обсъждания на стратегията? Че повече няма да говоря с клиента?

— Дръмънд, бях ядосана. Когато си бил ядосан, ти не си ли казвал неща, за които после си съжалявал?

— Няма нищо — отвърнах, без да коментирам. — Наистина. Сигурно ни остават… колко, две, може би три седмици съдебни заседания? Смятам да ги изкарам като ваканцията, която ти ми провали. В този град има сума ти хубави барове, а някои от корейките са направо разкошни.

— По дяволите, Дръмънд, извинявай.

— Какво е онова нещо у мен, което непрекъснато те вбесява?

— Не ме вбесяваш непрекъснато.

— Как ли пък не! Всеки път, когато ме погледнеш, лицето ти почервенява и настръхваш така, сякаш ти се иска да строшиш нещо.

Тя пристъпи и застана съвсем близо до мен. И направи най-странното нещо на света. Надигна се, дръпна главата ми към себе си и ме целуна. При това не беше една от онези рекламни, сълзливи или сухи целувки, а истинска целувка — хормонална, влажна и дълга. И по устните, представете си.

Замръзнах на място. Катрин притисна и стройното си телце към моето, от което замръзнах още повече.

Най-накрая се отдръпна и ме погледна в очите, сякаш търсеше да открие нещо в тях. Не знаех какво точно, но моите собствени примигваха бясно, защото бях тотално и безусловно объркан. Само допреди няколко часа тази жена беше готова да ме удуши, а сега се притискаше в мен по най-изкусителен начин. Тази жена беше като тайфун. Какво й ставаше пък сега, по дяволите?

— Какво беше това? — попитах.

— А според теб какво беше?

— Ами, мисля, че беше… целувка — казах с глуповата и объркана усмивка, — но аз…

Преди да успея да завърша мисълта си, тя го направи отново. Само че този път и аз я притеглих силно към себе си и всичките ни гънки, изпъкналости, хлътнатини и прочие линии се сляха. Лъжа се не по-трудно от всеки друг мъж, но този път наистина усещах страст и привличане, кълна се. Ръцете й здраво бяха обвили врата ми, а хълбоците й се притискаха в долната част на тялото ми по крайно приятен начин — учтивият начин да се опише биологическата реакция, за която не се говори пред дами.

Прокарах пръсти по кръста й и усетих как тялото й настръхна и потрепна като на коте. Усетих и задъхано дишане, само че то навярно беше моето, защото собствените ми дробове бяха започнали да се вълнуват по онзи начин, който дава възможност на главата да разбере, че останалата част от тялото е в настроение да извърши нещо палаво.

А сега — ето ви нещо, което навярно не бихте допуснали за мен и след милион години. Когато става дума за фини емоционални ситуации, аз съм… ами направо съм безнадежден случай. Очевидно съм поразен от романтичния еквивалент на синдрома на слона в стъкларския магазин. Не мога да се спра. Винаги казвам най-неподходящото нещо в най-важния момент. Безцеремонен съм, когато би трябвало да съм забавен, откровен, когато трябва да съм дискретен, остроумен, когато би следвало да съм разнежен. Казано с други думи, в любовта съм още по-лош актьор, отколкото в живота.

Затова изпитвах непреодолимо желание да изтърся: „Ей какво правиш, по дяволите? Лесбийките не се целуват така. Лесбийките не се притискат така в мъжете. Лесбийките не се изчервяват и не треперят, и не мъркат като котета, когато някой мъж ги погали.“

Не го казах обаче. Имах намерението да го направя, но някой внезапно почука на вратата. Това ме спаси.

Катрин рязко се отдръпна от мен, оправи роклята и косата си и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Аз се бях облегнал на стената и я наблюдавах. Бях прекалено объркан, за да помръдна. Направо бях сащисан.

Тя отвори вратата и в кабинета нахлу Имелда. Хвърли един поглед на Катрин, после и на мен, все още облегнат на стената, след което очите й изведнъж се присвиха, а устните й се изкривиха под странен ъгъл. Но единственото, което каза, беше:

— Време е да тръгвате за кабинета на съдията. Разполагате ли с всичко необходимо?

Катрин се усмихна стеснително.

— Мисля, че да. Майор Дръмънд и аз точно обсъждахме въпроса дали би трябвало и той да дойде.

— Разбира се, че ще дойде — сопна се Имелда. — Али също. Тя свърши толкова работа, нека се наслади на победния миг.