Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Това всички го знаем, Дръмънд — отбеляза той отегчено. — Всички телевизионни канали го показаха в новините.

— Точно така. Има обаче още нещо. Разгледайте стрелеца в мига, преди да вземе решението да хвърли карабината и да хукне. Точно в този момент поглежда надясно.

Той се оживи.

— Значи там е имало наблюдател или някой друг.

— Точно така. Според мен преди това съм минал покрай него. Мисля, че е заснет на филма. Стои напълно изправен, съвсем спокоен. Всички останали са залегнали или бягат насам-натам. Не и този тип обаче. Той наблюдава. Не мърда. Ето това искам да проверите.

Мърсър взе видеокасетата.

— Кой е той според теб?

— Нямам представа.

— Добре, ще видим какво можем да направим.

— Колко време ще отнеме?

— Трудно е да се каже. Ще компресираме и ще кодираме записа бързо и ще го пратим чрез спътник в централата в Лангли. Там обаче е два часът след полунощ. Ще трябва да измъкнат някакви техничари от леглата им, за да им възложат работата.

— Струва си, повярвай ми — казах.

— Така ли? Дай ми някакви подробности, Дръмънд.

— Още не. Трябва ми ясна снимка на онзи тип.

В този момент звънна клетъчният телефон на Мърсър. Той го залепи на ухото си и се извърна от мен, за да може да си шепне и мърмори с шпионското си другарче от другата страна. Разговорът беше кратък. Мърсър прибра телефона в джоба си и ме погледна.

— Онези, които те следят, са корейски ченгета. Предполагам, че искат да те държат под око заради белите, които правиш постоянно.

— Да, сигурно — отвърнах аз.

Беше сряда следобед. Процесът започваше в петък сутринта. Разполагахме с още трийсет и шест часа. Надявах се, че не си въобразявам разни неща. Надявах се техничарите от ЦРУ да намерят достатъчно пиксели, за да възпроизведат приемливо изображение на онзи тип. Надявах се той да не се окаже някой глухоням слепец, който си е стоял на място само защото не е имал представа какво става наоколо. А най-много се надявах да не се окаже някое дърво.

Дойде време двамата с Катрин отново да посетим нашия клиент. До процеса оставаха само трийсет часа и трябваше вече да сме стигнали до окончателното решение за тактиката си. Качихме се в колата и аз настоях да се отбием в „Макдоналдс“ и магазина „VI разряд“. За несведущите това е военният еквивалент на обикновените магазини за алкохол, само че цените там са много по-ниски, защото пиячката е освободена от данъци. Ако алкохолиците в САЩ някога разберат колко ги товари Чичо Сам, сигурно ще избухне нова американска революция.

Изръсих се за два стека бира „Молсън“ и още една бутилка, Джони Уокър“, син етикет. Изгубих минута-две, докато се опитвах да убедя Катрин да накара нейните приятелчета от организацията на хомосексуалистите в армията да компенсират разходите ми, но тя остана непреклонна. Твърдеше, че подкупите не отговаряли на тяхната представа за допустими разходи.

Всъщност разговорът ни по време на пътуването беше приятелски, макар че от време на време секваше. Виждах че е разсеяна и нервна. Непрекъснато си играеше с кожената каишка на лявата китка и от време на време замислено се вторачваше навън, сякаш не й се искаше да бъде в тази кола, на път към нашия клиент.

Предположих, че се притеснява от предстоящото признание пред Уайтхол, че защитата му е почти безнадеждна. Това чувство винаги е отвратително. От друга страна, през повечето време от своята кариера Катрин беше съобщавала на клиентите си именно това — че нямат никакъв шанс. Не знаех какво е нейното съотношение между победи и загуби, но ако се окажеше нула на сто, изобщо нямаше да се учудя. Беше спечелила доста обжалвания, защото стратегията й се състоеше точно в това, но навярно беше свикнала да вижда как старшият съдебен заседател пристъпва от крак на крак, като избягва да я погледне в очите, после вдига глава към съдията и казва: „На бесилото.“

Тогава защо се стягаше толкова? Със сигурност не беше заради прожекторите на обществения интерес. Беше попадала под ослепителната им светлина по-често от всички адвокати, които познавах. Беше снимана за кориците на списания, бяха й правили портрети по телевизионните новинарски емисии, беше изживяла своите звездни мигове с водещи като Лари Кинг и Кейти Курик.

Дали пък не се дължеше на факта, че делото беше за убийство? В крайна сметка най-лошият изход от обичайния процес срещу военнослужещ хомосексуалист е присъда от няколко години затвор. А още по-често — позорно дисциплинарно освобождаване от военна служба, което не е нищо повече от завързан синоним на думата „уволнение“. Може би залогът я потискаше. Може би мисълта, че клиентът й ще получи смъртна присъда, я гризеше отвътре.