Брайан Хейг - Врагове по неволя

Тя посумтя малко, после предложи:

— Ами телевизионните записи на кръвопролитието? Защо не ги проучим?

— За какво? Целият свят вече ги е гледал, при това неколкостотин пъти, и никой не е видял нещо, което да заслужава внимание.

— Няма да ни навреди.

Не исках да си губя времето, но не ми се искаше и да я разочаровам.

— Знаеш, че е прекалено хипотетично, нали? — попитах за всеки случай.

— Нали нямаме никаква друга възможност за разследване?

Не можех да споря с последното й твърдение, затова тъпо кимнах, а Али се обади в местния клон на телевизионния канал Ей Би Си. Няма да повярвате, но гласът й звучеше много очарователно, дори секси, докато увещаваше някакъв човек да ни пусне да изгледаме материала. Беше доста странно този момичешки, закачлив глас да излиза от устата й, но свърши работа.

Просто не исках да съм на мястото на човека от другата страна на линията, когато видеше Али от плът и кръв.

Студиото се намираше на дванайсетия етаж на една огромна, блестяща нова сграда на площад „Намдун“. Взехме асансьора и корейците, които се возеха с нас, се взираха с любопитство в Али, която беше с поне половин метър по-висока от тях — макар че сигурно щеше да бъде страхотна гледка дори ако беше с половин метър по-ниска. След това зяпнаха мен, може би защото сметнаха, че точно тя ме беше скъсала от бой. Дори само по израженията им човек можеше да си представи какво си мислеха. Пустите му американци! Адски странни хора — как изобщо са успели да станат толкова богати? Толкова преуспели? Толкова силни?

Всъщност това бяха добри въпроси. Аз самият често съм си ги задавал.

Както и да е, един кльощав мъж с дънки и опърпана тениска ни посрещна във фоайето на малкото студио. Вторачи се адски шокиран в Али и мигновено стана очевидно, че точно него беше омаяла по телефона. Али ми намигна и едва сдържах смеха си, защото до този миг не бях мислил за нея като за жена, с женска хитрост и някои от необходимите умения за битката между половете. Поне двата общоприети пола.

Човекът се представи — казваше се Хари Менкър и беше операторът, заснел кръвопролитието. Очевидно много се гордееше с това. За известно време той отново се потопи в разказа за приключението си и за риска, който беше поел, за да заснеме филма, излъчен от почти всяка телевизионна мрежа в света. После пък се оплака, че не му платили никакъв хонорар за това постижение, защото бил на заплата в Ей Би Си и компанията прибрала всички печалби от смелостта му.

Али и аз го изслушахме търпеливо и със съчувствие гукахме на подходящите места. Все пак филмът си беше негов. После той ни заведе в една прожекционна зала в дъното, където ни чакаха двама техници. Филмът беше зареден и готов. Казаха ни да седнем и намалиха осветлението.

Хари услужливо ни обясни:

— Онова, което сте видели по телевизията, са монтирани пасажи. Изрязахме особено кървавите сцени, нали разбирате — разкъсани тела, шума от ругатните на хората. Сега ще видите пълната, нецензурирана версия.

Погледнах към Али и тя ми се усмихна победоносно. В крайна сметка това посещение можеше и да си струва загубеното време.

През първите пет минути от записа камерата подскачаше между протестиращите и полицаите. На няколко пъти се спираше доста продължително и върху мен.

— Изненадахме се да видим там офицер от армията — обади се Хари. — При това в униформа. Имаш кураж, трябва да ти се признае.

После чухме записа на първия изстрел и камерата полудя. В кадъра попадаше ту асфалт, ту човешки стъпала и крака. Камерата толкова се люшкаше и подскачаше, че на човек можеше да му се завие свят. Чуваше се обезумелият глас на Хари:

— По дяволите… мамка му… о, боже!

Операторът малко се посниши на стола си.

— Аз, ъъъ, се поуплаших.

— И аз — обадих се.

Точно в този миг се появих на големия екран. Разблъсквах хората настрани и навсякъде хвърчаха човешки тела, но не от моите удари, а защото повечето от хората край мен бяха прострелвани и отхвърляни назад и встрани. Досега не бях осъзнавал колко близо съм бил до куршумите.

— О, господи — прошепна Али и усетих как ръката й сграбчва моята; стисна я толкова силно, че едва не изстенах.

Сигурно беше видяла нещо, затова попитах:

— Бихте ли спрели филма? Върнете го там, където започва стрелбата. И го пуснете на забавен каданс.

Техниците изпълниха указанията ми, после го пуснаха още веднъж.

— Ама ти имаш адски късмет, че още си жив, човече — поклати глава операторът Хари.