Брайан Хейг - Врагове по неволя

Прав беше. Стрелецът се целеше в мен още от първия си изстрел. Нямаше никакво съмнение. Опитваше се да улучи именно мен. Хората, които падаха наоколо, бяха просто невинни жертви на калпавия му мерник.

Но онова, което забелязах едва на третото повторение, Али беше видяла още в първия миг. Демонстрантката зад мен нарочно ме беше блъснала напред, право към редицата на полицаите. Беше обърнала глава наляво и затова беше видяла как падат улучени двама от хората непосредствено до мен, беше усетила, че следващият куршум ще ме удари, и затова ме беше блъснала. Беше толкова дребничка, че бе направо удивително как е събрала достатъчно сила, за да ме тласне толкова мощно. И беше спасила живота ми, като съзнателно беше застанала пред куршума, предназначен за мен.

Гледах за трети път как главата й се пръска в дъжд от кръв. Беше Мария, разбира се.

Обърнах се и безпомощно изгледах Али. Гърдите й се издигаха и спадаха учестено, а но бузите й се стичаха сълзи. Стенеше от болка и мъка. Усетих как нещо дълбоко в гръдния ми кош натежа.

Прегърнах я през рамото. Тъй като беше по-висока от мен и изглеждаше неописуемо, трябва да сме били много странна двойка. Хари и двамата му помощници ни зяпнаха, докато не схванаха, че двамата с Али сме ужасно разстроени от нещо. Тогава спряха прожекцията и тактично се изнесоха от стаята.

— Али, толкова съжалявам — успях да кажа най-сетне. — Нямах никаква представа.

Тя не отвърна, просто седеше и хлипаше, а аз се чувствах толкова жалък и нещастен, колкото никога през живота си. А може би „нещастен“ не беше най-точната дума. Може би онова, което изпитвах, беше срам и неудобство. Мария не ми дължеше нищо. Нищичко. От мига, в който я видях за първи път, я бях преценил и я игнорирах напълно, което може би е най-лошата форма на презрение.

Непрекъснато четем за герои, спасили човешки живот, които разказват какво са мислели и какво са почувствали в краткия миг, преди да сторят нещо неимоверно смело. Онова, което никога няма да прочетете, е как се чувства човекът, който е бил спасен, особено ако спасителят му е загинал. Затова ще ви кажа как се чувства — толкова непоносимо виновен, че му иде да изтръгне сърцето от гърдите си.

Мисля, че Али някак усети това, защото сложи дългата си ръка на рамото ми и ме притегли към себе си. Така останахме през следващите няколко минути, неспособни да изречем и думичка, потънали в общото нещастие — тя поради загубата си, а аз, защото повече от всичко ми се искаше да разменя мястото си с Мария, въпреки гузното задоволство от факта, че това беше невъзможно.

Най-сетне Али отдръпна ръката си, изправи се и отиде да извика Хари и момчетата му. Те отново включиха прожекционния апарат и ние мрачно продължихме да гледаме.

В един момент се виждаше как аз бързо се навеждам, за да вдигна полицейската палка. В мига, в който се наведох, главите на още трима демонстранти точно зад мен се пръснаха от куршумите.

— Еха! Човече, виж тези кадри — възкликна Хари.

Операторът превъртя сцената на бавен каданс още два пъти, докато не ми писна да гледам как хората умират от куршуми, предназначени за мен.

— Давай нататък! — излаях.

На следващите кадри се виждаше как спринтирам към стрелеца. При това изглеждах дяволски добре, ако ми позволите да го отбележа. Али даже отново ми стисна ръката, навярно за да ме успокои.

Хари беше фокусирал обектива си върху мен, затова фигурите наоколо бяха размазани. Видях се как замахвам с палката и я стоварвам върху главата на полицая, как след това се навеждам и вземам пистолета му. Видях и нещо друго, макар първоначално да не ми направи впечатление.

Тичах нагоре по хълма към стрелеца и отново преживях момента, в който той измъкна новия пълнител от жилетката си. След това забелязах още нещо. Той погледна вдясно от себе си. После върна поглед към мен и хвърли карабината.

Накарах ги да пуснат този момент на нерешителност още пет-шест пъти. Колкото повече го изучавах, толкова повече изпъкваше очевидното. Нямаше нищо безцелно в това озъртане надясно. Стрелецът гледаше към някого. Чакаше нареждания. Гледаше към шефа си или човека, който преценяваше ситуацията вместо него.

Тогава си спомних, че бях забелязал и още нещо в по-предишните кадри.

— Върнете до момента, в който изскачам от тълпата. Отново забавено.

Направиха го. Навярно си мислеха, че се наслаждавам на своя миг на слава. Ако трябва да бъда честен, по принцип не стоя над тези неща. Този път обаче престанах да гледам себе си и видях всичко по-ясно. Фигурата беше мъглива и размазана, но в нея имаше нещо странно.