Брайан Хейг - Врагове по неволя

Както и да е, едрият главорез дотърча веднага щом го повика дежурният. Лицето му разцъфна в широка и жадна усмивка, когато ме погледна, а аз му намигнах и посочих към стаята за претърсване. Той само дето не спринтира към нея. Бръкна в куфарчето, извади скоча и двата си хамбургера, ухили се лакомо и ни отведе в килията на Уайтхол. Можех да науча дори самия Павлов на някои номера за условните рефлекси.

Човекът пак каза „един час“, въведе ни в килията и изчезна, като буквално галеше бутилката със скоч. Умирах от завист. Искаше ми се и аз да мога да погаля синия Джони Уокър, само че с език.

Томас се изправи и в продължение на един дълъг миг се взря в безрадостните ни физиономии. След това протегна ръка и аз я стиснах. Прегърна Катрин и проклет да бъда ако тя едва не рухна в прегръдката му, след което се разрида. Ясно чувах тихи, приглушени стонове. Тялото й се тресеше. Той я погали по косата и рече:

— Ей, ей, хайде сега. Не се притеснявай, чуваш ли, Катрин, недей. Не се вълнувай чак толкова. Знам, че правиш всичко, което е възможно.

Най-сетне тя се отдръпна, а аз се почесах по главата. Виждал съм доста неща през живота си, но чак пък адвокат да плаче на рамото на клиента си? Да не говорим пък за такова чудо — да видя Катрин със сълзи по бузите. Реших, че се налага незабавно да преобразя настроението в килията, затова отворих куфарчето си, хвърлих два бигмака на Уайтхол и извадих три бири.

— Ей, Томи, знаеш ли го вица за онзи, дето влязъл в един бар с маймунка? Сяда си той на бара и маймунката — хоп, до него. Поръчва си той питие, а маймунката започва да яде всичко, което докопа — фъстъци, маслини, лимонови резенчета, салфетките, всичко. После отива до билярдната маса, където хората си играят кротко, скача върху масата, грабва една от топките и я глътва цялата. Собственикът на маймунката доизпива питието си на екс и се обръща към бармана и останалите посетители: „Ей, съжалявам много. Този малък негодник винаги изяжда всичко, до което се докопа. Ще платя всичко, кълна се.“ И наистина плаща и си тръгва. Един месец по-късно той и маймунката пак влизат в бара, сядат и мъжът поръчва питие. Всички в бара гледат маймунката, но тя се пресяга, взема една коктейлна черешка, вдига я пред очите си, после я завира в задника си, изважда я и я изяжда. Толкова е отвратително, че на хората им призлява. Мъжът казва на бармана: „Ей, наистина съжалявам, знам, че е гадно, но откакто глътна онази билярдна топка, винаги предварително мери това, което се кани да изяде“.

Томи избухна в луд смях. Звуците направо изригваха от гърлото му. Вицът беше смешен, но не чак толкова. Мисля, че напрежението и натискът, на които бе подложен, го бяха докарали до емоционален срив. Що се отнася до Катрин тя хладно попита:

— Това виц ли беше?

— Всъщност — намеси се Томи — според мен е нещо като метафора за моята ситуация. Аз съм маймунката. След като стоях затворен в тази килия в продължение на десет дни, вече имам единица мярка за бъдещето си.

Катрин се намръщи, но аз се засмях, защото беше прав.

След това и тримата се настанихме на рогозката на Томи. Катрин седна по средата. Облегнахме се на стената и в продължение на няколко минути посръбвахме бира, докато Томи лакомо поглъщаше сандвичите. Всъщност това беше кавалерски опит от страна на Томи и мен да дадем време на Катрин да престане да подсмърча и да се стегне. Тя се възползва, после се зае да разясни на клиента ни всичко, което се беше случило през последните два дни — от кръвопролитието по време на демонстрацията, през срещата ни със съдията, до разпитите на Джаксън и Моран. Каза му какви бяха подозренията ни и колко малък напредък сме отбелязали в доказването на каквото и да е.

Томи я изслуша. От време на време отпиваше по глътка бира. С изключение на това движение, не помръдваше и не каза нищо. Останах с впечатлението, че не се изненада от нищо, което чу. Не можех да не се възхитя на самообладанието му. Ако аз бях на неговото място и знаех, че ловко са ме закопали с обвинения в убийство и маса други ужасни неща, и чуех как адвокатите ми казват, че са оплескали защитата, щях да се разкрещя с всички сили.

След като тя приключи, той стана, отиде до куфарчето ми и извади още три бири. Отвори ги и подаде по една на мен и Катрин.

— Страшна работа — рече той и ми се усмихна гордо. — Наистина ли беше на демонстрацията?

— Не можах да устоя на изкушението — свих рамене.

— Господи, как ми се иска да бях видял всичко това!

— Ти си може би единственият човек на земята, който не го е видял. Проклетата демонстрация беше излъчена по всички новинарски мрежи.