Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Господи, сигурно се шегуваш — избърборих.

Вярно, наистина ме беше победила — с една десета от стотната. Разликата беше толкова миниатюрна, че се наложи от факултета да преизчисляват точките ни десетина пъти. Трябваше да се върнат назад и да пресмятат оценките от всички изпити, които бяхме положили през трите години, защитените писмени работи и обсъжданията на съдебни процеси. И знаете ли какво показа разпечатката? Катрин беше отговорила правилно на един въпрос повече от мен — въпрос с четири възможни отговора. Точно така — един проклет въпрос. Не ви будалкам. И знаете ли кое бе най-тъпото? Сигурно го беше написала случайно — все едно да хвърлиш стреличка към мишена, закачена в напълно тъмна стая.

Дали това ме беше подразнило? Ами да всъщност. Поне тогава. Имам предвид, че ако ме беше победил Уилсън Холбридж Стрътърс III, който буквално живееше в библиотеката — човекът, за когото всички бяха съгласни, че е най-големият юридически ненормалник, обитавал някога залите на юридическия факултет, — бих могъл да го преживея. Но ме беше победила Катрин Карлсън. Точно тя.

Дълбоко си поех въздух три пъти. Нямаше да се оставя да ме провокира. Щях да запазя самообладание и присъствие на духа. Джорджтаун беше преди много, много време. Уайтхол беше казал още в началото, че ще направи труден избор, ако се наложи, и ето — сега имаше тази възможност. Може би не така, както си го беше представял, но поне го бях предупредил, че може да се стигне и дотук.

С цялото спокойствие, което можех да извикам под знамената, продължих:

— И все пак аз не бих приел споразумение.

Катрин се сопна презрително:

— Томас, не бива да приемаш над главата ти да надвисне смъртна присъда. Нека ти кажа, че напоследък да се отмени смъртна присъда е почти невъзможно. Съдилищата изгубиха търпение да разглеждат обжалвания на смъртни присъди. Не съм специалистка по въпроса, но направих някои проучвания. Само една на дванайсет присъди се отменя. Дори гражданските съдилища ускоряват изпълнението на смъртните присъди, а тук става дума за военен съд. Тези униформени убийци като нищо ще определят присъдата да бъде изпълнена до една година, а може би дори до шест месеца.

— И двамата спрете веднага! — извика Томас.

Катрин и аз се спогледахме изненадани.

— Това няма нищо общо с вас — продължи той по-спокойно. — Няма да приема никаква сделка.

— Защо, Томас? — попита Катрин.

— Защото съм невинен. Защото любовта ми към Но не беше грях. Защото просто няма да призная.

Двамата с Катрин се гледаха дълго. Беше един от онези моменти, когато въздухът сякаш е изпълнен с електричество, а думите могат само да навредят. Накрая Катрин се изправи, разтърси вратата на килията и извика тъмничаря.

Грамадният главорез се появи, като се поклащаше напред-назад, защото очевидно беше подхванал почерпката си. Всъщност беше толкова пиян, че не можеше да се оправи с ключовете. Най-сетне успя да отвори и Катрин изхвърча навън.

Погледнах към Томи.

— Е, май и аз трябва да вървя.

— Да, разбира се. Дръж ме в течение, става ли?

Уверих го, че ще го сторя, преди тържествено да си стиснем ръце. След това излязох. Вървях бавно. Не бързах да настигна Катрин.

Пътят обратно до базата ми се стори много по-дълъг от обикновено.

В два часа след полунощ някой пак почука на вратата на стаята ми. Изтърколих се от леглото, докуцуках до шпионката и погледнах, за да се уверя, че от другата страна не чака да ме връхлети нов враг. Сякаш още една подутина щеше да има някакво особено значение в този момент. Понякога съм много глупав.

Пред вратата стояха Каръл Ким и някаква тъмна фигура, която не можах да разпозная. Отворих. Фигурата принадлежеше на Бъз Мърсър — изглеждаше много уморен и объркан.

Бях облечен само с униформените зелени армейски гащета, затова стеснително грабнах един пухкав бял халат от шкафа и поведох гостите си към двата стола до прозореца. Аз се отпуснах на леглото.

— Получихте ли нещо? — попитах.

Беше доста глупав въпрос, защото в този час очевидно не бяха дошли само на гости. Каръл отвори една пътна чанта и извади пачка цветни снимки, може би трийсетина на брой.

— Прегледай ги — каза и ми ги подаде. — Сред тях ли е човекът, за когото говориш?

Първите няколко не бяха тези, които ми трябваха. Хората на тях наистина бяха изправени, но причината за това беше, че бяха замръзнали от страх, объркване или шок. Личеше си по лицата им, по стойките, по излъчването. Петата обаче беше на човека, когото търсех. Техничарите от ЦРУ навярно бяха разбрали това от самата му поза, защото и следващите шест снимки бяха негови.