Брайан Хейг - Врагове по неволя

След това Каръл се разплака. Известно време хленчи за това колко важни неща имало в чантичката й — като се почне от военната й лична карта до паспорта, и изобщо как животът й щял бъде съсипан, ако не си ги върне. Чой не спираше да я уверява, че ще направи всичко възможно. Настояваше, че държи под здрав контрол участъка си. Всичко било въпрос на разузнаване, каза й той, а той имал много добро. Щял да предупреди местните търговци и така да разбере, ако крадецът се опита да използва кредитните й карти или документите й за самоличност.

Каръл го попита дали не е възможно кражбата да е била дело на американец, защото, в крайна сметка, ако се изключи чудесният й съпруг, американците са нецивилизовани негодници, които не зачитат законите. Чой прие, че американците определено са покварен и крайно неприятен народ, но изрази съмнение, че биха извършили подобно престъпление извън базата си, защото наказанието за това би било много по-тежко, отколкото вътре. Каръл попита дали трябва да се обади във военния магазин и в комисариата и да ги предупреди. Да, окуражи я той, обадете се и ги предупредете. Тя го попита дали престъпникът би могъл да избегне мрежата му. Не, увери я той. Може би щяло да отнеме време, но ако крадецът използва нещо от чантичката й, тогава многобройните източници на Чой ще му кажат веднага.

Каръл му благодари и го попита дали може да провери как вървят нещата, като се обади на Бейлс. Да разбира се, учтиво отвърна Чой, проверете при Майкъл.

Започвах да харесвам Каръл Ким. За седем минути разговор тя успя да изтръгне от устата на Чой всички думи, които ни трябваха. Единият от агентите, който слушаше подпрян на стената, веднага извади касетката и се втурна нанякъде с нея.

След това бе въведен кореец в цивилно облекло. Той, изглежда, познаваше всички в стаята освен мен, затова Мърсър ни представи. Името му беше както на всеки трети кореец — Ким Едикойси-някойси. Той беше колегата на Мърсър със същия ранг от КЦРУ корейската версия на нашата агенция. Между двете обаче има доста голяма разлика, тъй като КЦРУ не е ограничено по отношение на вътрешните операции, нито пък го спъват милиони закони за човешките права. Така например, ако КЦРУ иска да ви отвлече и да ви разбие капачките на коленете, за да изтръгне необходимите отговори, то може да го стори преспокойно.

Ким носеше под мишница купчина досиета. Изглеждаше смачкан и разрошен, сякаш го бяха измъкнали от леглото по телефона. Всъщност точно така беше станало — лично Бъз Мърсър се беше обадил.

В папките бяха личните досиета на 110-те полицаи, които работеха в участъка в Итеуон. Той ги изсипа на бюрото на Мърсър и ги раздели на две купчини — едната съдържаше около осемдесет-деветдесет папки, а другата беше по-малка — с двайсет-трийсет.

Ким се обърна към Мърсър:

— Пуснахме ги през ПРОСКОМ. Ето какво излезе. Английският му беше безупречен. Нямаше и следа от акцент, което не е необичайно за онези корейци, подбирани за важни служби, при които често ще се преговаря с американците. Корейците избират хора, които говорят като американци, с всичките им грубовати идиоми и прочие. Правят го не само защото са гостоприемен народ, което си е самата истина, но и защото американците са далеч по-склонни да се разбъбрят пред хора, които приличат на тях. А това е предимство, особено в разузнавателната дейност.

Както и да е, Мърсър кимна, че е разбрал какво му каза Ким, което навярно си беше така, защото сигурно беше участвал в подобна процедура стотици пъти. Аз от друга страна, нямах никаква представа за какво говореше мистър Ким. Изкашлях се веднъж-дваж, за да привлека вниманието им.

— Извинете — рекох накрая, — но какво, по дяволите, е това ПРОСКОМ? Бихте ли ми казали за какво става дума?

Ким погледна към Мърсър, който кимна — предполагам, за да му разреши да ме посвети в тази малка тайна. Кореецът се усмихна самодоволно и веднага ми напомни на класния ми ръководител в шести клас — един арогантен глупак, който цял живот беше заобиколен от дванайсетгодишни хлапета и поради това беше убеден, че е най-мъдрият човек на земята. Шпионите често ми приличат на него, независимо от коя държава са. Тъй като знаят всякакви тъмни, рисковани неща, които ние, обикновените хора, не знаем, те придобиват това леко надуто отношение на превъзходство към останалите. Предполагам, че е нещо от типа на „Знанието е сила“.

Както и да е, той каза:

— Добре, господин майор. Както сигурно знаете, тук в Южна Корея имаме гигантски проблем с шпионите. В Щатите вие обикновено имате два вида шпиони. На първо място имате чужденци, които влизат в страната с чужди паспорти и започват работа. Те най-често действат чрез посолствата или централата на ООН в Ню Йорк, или някаква друга международна институция, която им осигурява прикритие. Представляват сравнително лесна цел за наблюдение от страна на ФБР. Освен това обаче имате и по някой и друг гражданин, който предава страната си — в случая с американските предатели това най-често се прави за пари. Вторият тип шпиони са значително по-трудно откриваеми.