Брайан Хейг - Врагове по неволя

На Чой най-сетне му омръзна да ме чака да се съвзема затова отново упрекна Бейлс за ритниците му и излезе да повика полицаи, за да ме отнесат до килията ми. Дойдоха две ченгета и ме уловиха под мишниците. Отпуснах се, макар че дясното ми рамо, одраскано от куршума, гореше като залято с киселина.

Пуснаха ме върху рогозката, но колкото и да ми се искаше да заспя, болката беше прекалено силна. Можех да виждам само с едното си око, защото другото, изглежда, беше затворено от побоя. Един от тъмничарите седеше точно зад решетките и четеше порно списание, като очевидно очакваше знак, че съм дошъл на себе си. Чой навярно му беше наредил да им съобщи, когато се свестя, за да могат да ме върнат в стаята за разпити и да изтръгнат самопризнание от мен.

В тази ситуация, разбира се, преоцених вижданията си за случая с Уайтхол, но трябва да призная, че не беше на първо място в списъка с неотложните ми проблеми.

Бях преценил Майкъл Бейлс съвсем погрешно, това бе очевидно. Той съвсем не беше доброто американско момче. Беше като Мръсния Хари, но още по-злобен. Двамата с приятелчето му Чой бяха пребили редник Джаксън, а навярно и Моран, за да изтръгнат показанията им.

Това обаче нямаше за момента никакво значение, защото ми предстоеше отново да се явя на физическия им разпит. Само при мисълта за това ми призля. Сигурен бях, че точно в момента Чой му казва нещо като „Виж какво, Майкъл, удряй го само с юмруци, за да можем да го пречупим този тъпанар“. Минаха два часа и вече наближаваше късният следобед, когато чух стъпки, дрънченето на ключове и предположих, че търпението им беше свършило. Не смеех да помръдна, правех се на умрял и отчаяно се молех за живота си. Някъде отдалеч се чуваше корейска реч. Чувствах такава безнадеждност, че ми се искаше да умра. Бях лежал напълно неподвижен толкова дълго, че тялото ми се беше вдървило и всяка раничка по него адски болеше.

Не можех да понеса повече побой. Дори Бейлс и Чой да искаха да ме накарат да призная за убийството на всички жертви, щях да го направя и да се опитам да поправя нещата по-късно.

Усетих как ме повдигат чифт силни ръце. Изстенах жалостно и тогава дочух глас.

— Господи, Шон, какво са сторили с теб?

Отворих едното си око, защото другото окончателно беше залепнало след последния ритник на Бейлс. Опитах се да се усмихна, ала устните ми бяха толкова подути, че навярно се е получила ужасяваща гледка.

Никога не съм си мислил, че ще се зарадвам да видя Катрин Карлсън. Този път обаче беше точно така. Ако краката ми не трепереха толкова, щях да се втурна да я прегърна и целуна.

Но и бездруго това беше празна фантазия, защото в този момент тялото ми най-сетне реши да даде отдих на нервните ми окончания. Припаднах.

Никога няма да се сетите кое лице видях първо, когато дойдох в съзнание. Капитан Уилсън Бриджис, военен лекар, който беше проточил шия напред и изучаваше медицинския ми картон. Добрата новина в случая беше, че той действаше в качеството си на хирург, а не на патолог. Престилката му беше обилно опръскана със засъхнала кръв. Лошата новина беше, че значителна част от нея бе моя.

Казах едно „Здрасти, докторе“, обаче не излезе както исках. Гласът ми прозвуча като на крастава жаба с ларингит. Погледът му се отмести от картона върху мен и той се приближи до леглото. Изправи пръст пред очите ми и нареди:

— Следи пръста.

Направих го, докато го размахваше насам-натам. После стисна лявата ми китка и се вторачи в часовника си, а аз замълчах, защото не исках да попреча на съсредоточаването му. Нали преглеждаше мен в края на краищата? Точно сега не беше моментът да направи някоя грешка.

Написа нещо в картона и го окачи на кукичката му. Междувременно видях, че в ръцете ми са вкарани две системи. Накрая капитан Бриджис се усмихна:

— Ще оживееш, майоре.

Нацупих се.

— По дяволите, толкова много ме боли, че не ща да живея.

Той се изхили.

— Ъхъхъхъ! — изимитирах го сърдито. — Много смешно.

Той отново се изкикоти. Лесно му беше на него, като не беше прострелян, промушен от стъкло и пребит от толкова много хора, че бях спрял да ги броя.

— Откога съм тук?

— От вчера следобед. Пратихме линейка да те вземе, след като адвокатката ти позвъни. Между другото, вече си голям герой.

— Така ли? Я ми разкажи — настоях аз.

В крайна сметка колко често се случва една боксова круша за тренировки по кунгфу да се превърне в герой?

— Една от камерите на телевизионните мрежи те заснела как тичаш през тълпата и преследваш стрелеца. Показаха го по всички новини. Даже и по Си Ен Ен.