Брайан Хейг - Врагове по неволя

Така стигаме и до частта с последиците. Поех си дъх, метнах се през вратата и започнах да стрелям напосоки, докато не ми свършиха патроните. После останах на земята напълно неподвижен, ушите ми пищяха и бях като парализиран, докато чаках врагът ми да се изправи иззад тезгяха и да ми продупчи челото.

Това не се случи. Чаках дълго, като безпомощно размахвах пистолета във въздуха. Не бих казал, че изпитвах разочарование, макар че моят стрелец, изглежда, се бе измъкнал. Затова се изправих, огледах се и най-сетне надникнах зад тезгяха. И voilа! Ето го моя стрелец. Лежеше по корем, а значителна част от задната част на черепа му беше отнесена.

Сега е моментът да споделя една тайна. Сред многото ми недостатъци е и пълната ми неспособност да стрелям точно. Заради това едва не пропаднах на изпита за специалните части, а през следващите пет години се изредиха да ме обучават най-различни инструктори по стрелба. Но всички до един се отказаха, напълно разочаровани.

Погледнах дупката в главата на ченгето и изрекох наум една молитва. Повтарях си отново и отново: „Господи, благодаря ти за това, което стори за мен. Кога успях да го улуча, Господи? Дали когато тичах по улицата? Или пък го беше застигнал един от онези изстрели, които дадох напосоки? Или пък когато скочих през вратата, без да спирам да стрелям?“

Наведох се и го преобърнах. Първото, което видях, беше че дулото на собствения му пистолет беше натикано в устата му. Второто беше, че стрелецът носеше бели памучни ръкавици, подгизнали от кръв.

Първоначалната бройка беше дванайсет мъртви и деветнайсет ранени, трима от които в много тежко състояние. Според лекарите властите можеха да ги прибавят към бройката на убитите, за да я закръглят на петнайсет. Двама от убитите и четирима от ранените бяха журналисти. Нито един не беше южнокореец, освен ако не броим американския репортер от корейски произход, но с американски паспорт. Той беше единият от убитите журналисти. Или пък ако не броим един южнокорейски полицай, който сам беше захапал дулото на пистолета, и друг, цапардосан по главата от американски офицер.

Същият този нещастен американски офицер сега се намираше в малка, тясна и миризлива килия в полицейския участък в Итеуон. Беше наистина нещастен. Крайно нещастен. Беше арестуван за нападение срещу полицай, за кражба на смъртоносно оръжие (пистолет), за прострелването в главата на цивилен кореец и за хладнокръвното убийство на корейски полицай.

Най-сетне ме изведоха от килията и ме отведоха на разпит в дъното на участъка. Всъщност „отведоха“ е преувеличено казано, защото по целия път ме блъскаха, ритаха и удряха и аз просто отскачах от едната стена, за да се блъсна в другата. Когато ме хвърлиха като парцалена кукла в стаята за разпити, ушите ми пищяха, от носа ми течеше кръв, мозъкът ми бе станал на боза, а кракът ми — онзи, в който се беше забило стъклото — силно кървеше.

Вдигнах очи и видях двама господа в цивилни дрехи, седнали до дълга дървена маса. Единият беше кореец, другият — американец. Единият се казваше кандидат-офицер Майкъл Бейлс, а другият можеше да се казва както си ще.

Бях толкова бесен, че две не виждах. Единственото, което ми се искаше, беше да пребия някого до безсъзнание.

— По дяволите, Бейлс — измърморих с подутите си устни. — Размърдай си задника и ела да ми помогнеш. Не виждаш ли, че съм пребит.

Бях на колене и не бях сигурен дали ще мога да се изправя, но все още бях майор, а Бейлс все още беше кандидат-офицер, а военнослужещият не може да захвърли задълженията си, когато пристъпи отвъд портала.

— Майната ти, тъпанар такъв! — ухили се той. — И сам можеш да станеш.

Поклатих глава Не можех да повярвам на ушите си.

Какво ставаше тук, по дяволите? Нима тези думи наистина бяха изречени от Майкъл Бейлс, следователя на следователите, типичния американски каубой?

Сграбчих един стол и с мъка се изправих. Тъй като бях виждал най-различни стаи за разпит, знаех каква е играта.

Отпуснах се на стола и се огледах. Гледката никак не ми хареса. За разлика от стаите за разпит в Щатите, в тази нямаше огледало, през което да те наблюдават отвън, без да разбереш, а доколкото успях да видя, нямаше и видеокамери в ъглите на тавана. Това не беше никак обнадеждаващо. Тези камери и огледалата се монтират, за да попреча на водещите разпита да реализират най-буйните си фантазии, ако схващате накъде бия.

Погледнах Бейлс и видяното също не ми се понрави.