Брайан Хейг - Врагове по неволя

Катрин се държеше, но я чух как дълбоко си поема въздух, за да успокои нервите си. Чувах също така и как собственото ми сърце биеше като полудяло.

Изведнъж някъде зад гърба ми се чу глухо изпукване. Почти мигновено последва още пукотевица, като от честа стрелба, само че този път идваше някъде отпред. И тогава настана истински ад. Хората започнаха да се хвърлят на земята и да пищят, при това не бяха само демонстрантите, а и служителите на реда

Изведнъж някой ме блъсна към редицата на полицаите. Надигнах тава и се огледах да видя кой стреля. Забелязах един мъж на възвишението, който насочваше оръжието си — приличаше на автоматична карабина M-l6, — но чух и изстрели, които идваха от друга посока, някъде вляво от мен, бях сигурен в това.

Онзи, когото видях на хълма, беше южнокорейски полицай.

Започнах да разбутвам настрани всички по пътя си, за да стигна до края на тълпата. Двама демонстранти пред мен паднаха, а от гърдите и главите им изригнаха кървави гейзери. Зърнах на земята полицейска палка, наведох се и я взех, а след това я използвах, за да си пробия път.

На около три метра пред себе си видях още един южнокорейски полицай, който лежеше проснат на земята. Завъртях палката и го цапнах отзад по главата, колкото да го зашеметя, след това се наведох и измъкнах пистолета от кобура му. Беше вдигнал инстинктивно ръце да предпази главата си и затова не ми оказа съпротива.

Отне ми само броени секунди да стигна до края на тълпата и вече тичах нагоре по склона към стрелеца на върха на хълма. Той още беше там, на четирийсетина метра от мен, а един глас в главата ми крещеше: „Не бъди глупак, Дръмънд, не бъди глупак, не го прави!“ Краката ми обаче не слушаха мозъка и продължаваха да се движат по своя воля.

И точно тогава извадих късмет. Онзи беше свършил пълнителя и вадеше нов от джоба на бронираната си жилетка. Погледна надолу и ме видя как спринтирам към него, размахал палката. Поколеба се за миг, след това хвърли оръжието си, обърна се и хукна.

Чувах, че някой вляво от мен стреля, но продължих да тичам. Корейският полицай, когото преследвах, беше един от онези хора с къси крака, които обаче извършват по сто възвратно-постъпателни движения в секунда. Бях по-висок, с по-широка крачка и на дълго разстояние щях да го размажа, но той беше по-бърз спринтьор. Тичаше нагоре по полегатия склон към търговския център на Итеуон, в който имаше безброй тесни улички и магазинчета — идеалното място да изчезне и да се скрие.

Погледнах нагоре и отбелязах наум, че моят обект почти беше стигнал до Итеуон. Имаше около шейсет метра преднина. Виждаше се отдалече, защото си проправяше път, като блъскаше хората встрани — старици, няколко хлапета, който и да се изпречеше на пътя му.

Опитах се да забравя всичко друго. Просто продължих да работя с крака. Дробовете ми горяха, но се мъчех да не им обръщам внимание. Стигнах до ъгъла на някаква улица в края на търговския район и завих наляво. Пешеходците корейци се хвърляха по корем встрани от мен и чак тогава осъзнах как изглежда ситуацията отстрани. Първо виждат южнокорейски полицай, който бяга като обезумял, а след това и преследващия го американски войник с пистолет в ръка.

Огледах се, но не можах да открия корейския полицай. Не беше прекосил платното, иначе щях да го забележа. Трябва да бе хлътнал в някое от магазинчетата или уличките откъм моята страна на улицата. Бях влизал само няколко пъти в Итеуон и не го познавах добре.

И тогава късметът внезапно ме споходи отново. Забелязах две жени, които ми заприличаха на американски домакини, натоварени с огромни торби с покупки. Втурнах се към тях; двете зяпнаха, когато като видяха пистолета в ръката ми.

— Здравейте — рекох задъхан. — Да сте видели пуф-пуф-пуф — едно корейско ченге?

Погледът на едната беше замръзнал върху пистолета ми. Тя безмълвно кимна.

— Накъде… пуф-пуф-пуф… накъде отиде?

Тя кимна към една уличка на десетина метра от нас.

Оставих ги там, завих зад ъгъла и — бум! Куршумът отнесе около два сантиметра от кожата и мускула на лявото ми рамо. Онова, което спаси живота ми, бяха годините, прекарани в тренировки по стрелба в специалните части.

Действията ми бяха напълно инстинктивни. Гмурнах се във въздуха с насочен напред пистолет, като търсех някаква цел. Чух още два изстрела, докато се приземявах по корем, без да съм забелязал целта. При падането си изкарах въздуха, но успях някак си да се изправя на колене и продължих да движа пистолета в полукръг. С изключение на няколко мама сан и папа сан, които отчаяно се притискаха към стените, за да избегнат стрелбата, не видях никого.