Брайан Хейг - Врагове по неволя

Опитах се да си поема дъх, но изгубих няколко безценни секунди, за да напълня отново дробовете си. Изправих се и поех по уличката, този път по-бавно. Държах пистолета вдигнат и готов за стрелба.

Чух изстрел отляво и хукнах. Уличката се раздвояваше на две още по-малки и по-претъпкани. Нямаше да знам накъде да поема, ако не беше един кореец в цивилни дрехи, който лежеше на асфалта. По средата на челото му тъмнееше голяма дупка, а кръвта се стичаше на земята. Очите му бяха отворени и изцъклени. Нямаше съмнение — беше мъртъв.

Спринтирах покрай него и забелязах, че улицата свършва до голяма бетонна стена. Беше задънена. Е, при подобни ситуации нещата винаги стават опасни, защото всички знаем за натикания в ъгъла плъх, а точно в такова положение се бях озовал.

Тръгнах ходом. Стоях плътно до лявата стена и се промъквах с вдигнат пистолет, готов да прострелям всичко, което се движи. Изведнъж някой изскочи от вратата току пред мен, аз наведох дулото на пистолета и едва не натиснах спусъка. Слава богу, че не го сторих. Беше дребно корейско хлапе, което се вторачи в мен с празен поглед. Предполагам, че помисли пистолета в ръката ми за играчка, а мен самия — за филмова звезда от филма, който се снима в момента на неговата улица, защото започна да се озърта, сякаш се чудеше къде е камерата.

Стиснал пистолета в дясната си ръка, се протегнах надолу с лявата, сграбчих хлапето за яката и го преместих зад гърба си. Изглежда, всичко това му се стори страшно забавно, защото започна да се кикоти и не се отлепи от гърба ми.

Продължавах да се промъквам сантиметър по сантиметър напред, когато с периферното си зрение мярнах някакво рязко движение. Сграбчих хлапето и се проснах на земята в мига, в който три изстрела пръснаха прозореца, под който се намирах допреди малко. Докато падах, успях да произведа три бързи изстрела по посока на движението, макар да знаех, че нямам никакъв шанс да улуча. Просто се опитвах да накарам противника си да се скрие някъде.

Минаха няколко секунди. Чух още един изстрел, после нищо. Бавно се изправих. Хлапакът вече беше разбрал, че пистолетът ми не е играчка, а аз самият не съм холивудска знаменитост, защото изглеждаше като зашеметен и ме гледаше с широко отворени очи, готов да се разреве. Гледаше към крака ми, който адски ме болеше. И аз го погледнах и видях, че кърви. Не и от куршум, обаче. Когато изстрелите пръснаха прозореца, стъклата се разхвърчаха и едно голямо парче се беше забило под гаден ъгъл в лявото ми бедро.

Трябва да си призная, че не съм от онзи тип корави момчета, които могат с лекота да измъкнат голямо парче стъкло от крака си и да се ухилят, все едно нищо не е станало. Трябваше обаче да направя нещо, затова издърпах стъклото, като междувременно изкрещях една поредица от мръсни думи. Слава богу, че хлапакът не можеше да ме разбере, иначе майка му сигурно щеше много да ми се разсърди.

Поседях известно време, като се опитвах да потисна болката, преди да осъзная, че независимо от раната не можех повече да остана на място. Затова се изправих и закуцуках в посоката на стрелеца. Държах пистолета вдигнат напред. Когато стигнах до ъгъла на магазина, от който беше стрелял, прилепих гръб към стената и продължих още по-бавно. Няколко секунди по-късно вече бях до входа.

Повечето добре обучени полицаи ще ви кажат, че това се нарича „моментът на истината или на последиците“. Е, да започнем с истината. Единственият начин да се влезе в онзи магазин беше през вратата. Макар че сте виждали много пъти как го правят момчетата в киното, това си е чисто самоубийство. Вратите са много тесни съоръжения, а и стрелецът ви чака да влезете оттам, стои неподвижен, пистолетът му е насочен спокойно и точно и просто няма как да не улучи. Няма значение дали ще влетите със скок, дали ще се претърколите, или ще влезете е поредица от задни салта.

Той ще ви улучи и всичко ще свърши.

По тази причина полицаите носят зашеметяващи бомби, а войниците — ръчни гранати: за да ги метнат през вратата, да изчакат, докато те се взривят, и чак тогава да нахлуят.

Само че аз не разполагах с никакви гранати.

Затова останах там в продължение на един дълъг, мъчителен миг, като преценявах възможностите си. На около метър от мен имаше голяма кошница, пълна с дрехи. Приближих се с накуцване към нея, пъхнах пистолета в колана си, вдигнах кошницата и я хвърлих през вратата.

Нищо. Нито изстрел, нито някакъв друг звук. Или стрелецът имаше остро зрение и беше видял, че това е просто кошница с дрехи, или беше прекалено хитър за мен и не искаше да се издаде със стрелба. Или пък вече беше избягал през задния вход. В такъв случай, като се има предвид с каква скорост губех скъпоценна кръв от раната на крака, това беше краят на играта.