Брайан Хейг - Врагове по неволя

Най-много обаче се безпокоях какво ще стане, когато южнокорейците решат какво да правят с нас. Корейците, както и повечето азиатци, не се славят с бързи решения, защото първо трябва да проведат подробните взаимни консултации, задължителни за тяхната култура.

Могат обаче и да ви изненадат. И изобщо не бях оптимист за това как ще се развият нещата. Град Сеул разполага с около сто хиляди полицаи за борба с безредиците, както и с цели армади от сиви, обшити със стоманени мрежи автобуси, паркирани на стратегически пунктове из целия град. Всички те имат радиостанции и когато се появи и най-малкият знак за някакъв бунт, те се събират на едно и също място със скоростта на светлината. Катрин пък разполагаше с 620 невъоръжени цивилни граждани, половината от които — жени, макар че някои от тях изглеждаха достатъчно яки, за да се защитават сами.

Както и да е, все още пресмятах какви са възможностите да стане беля, когато шест от големите сиви бусове се появиха с бясна скорост по пътя откъм квартал Итеуон. По средата на конвоя се движеха два военни джипа и черна лимузина „Киа“, която несъмнено превозваше скъпоценните телеса на самия съдия палач Бари Каръдърс.

Първият автобус продължи да се носи към нас, макар и значително по-бавно, и аз успях да видя как един кореец отпред крещеше нещо в радиостанцията си, като несъмнено искаше нови инструкции. Очевидно ги получи, защото се обърна към шофьора, изкряска му нещо и возилото рязко и шумно спря. Измина още една дълга минута, през която онзи продължи да крещи нещо по радиото си.

Катрин тревожно ме попита какво става. Точно пък мен.

В крайна сметка тя имаше далеч по-голям опит в подобни протести. Навярно беше участвала в десетки такива, докато аз си бях абсолютно девствен.

В този момент вратата на първия автобус се отвори и полицаите изхвърчаха навън. Секунди по-късно се изпразни и вторият автобус, докато накрая не по-малко от двеста облечени в сини униформи бойци вече сваляха визьорите на шлемовете си, подреждаха се в редици, разкършваха се и се насочваха към нас.

Междувременно на мястото започнаха да пристигат боядисани в синьо и бяло автомобили на корейската полиция. За няколко минути броят на колите, спрени най-безразборно на пътя, достигна петнайсет-двайсет. От тях излязоха няколко десетки полицаи, които се чешеха по главите и се чудеха какво да правят.

Обстановката сигурно стресна Катрин, но тя хладнокръвно вдигна мегафона си и извика:

— Това е мирно събрание. Имаме разрешение от вашия кмет. Не желаем неприятности.

Обърнах се към нея и попитах:

— Мислиш ли, че знаят английски?

Тя се усмихна и отново вдигна мегафона.

— Повтарям, това е мирна демонстрация.

Огледах полицейските части и ми се стори, че или не са я чули, или не са я разбрали, или не дават и пет пари за казаното. Тръгнаха бавно към нас, като правеха по две крачки и спираха да изправят редиците, вдигнали щитовете си като истинска стена. Чувах как офицерите им крещят някакви заповеди. Искаше ми се да знам корейски, за да разбера какви точно.

Погледнах към Катрин, но тя гледаше право напред към тях и спокойно обясни:

— Няма нищо. Това е стандартна техника. Ще продължат да вървят към нас, докато не стигнат на два метра разстояние. Нарича се „блъфирай и бягай“. Те блъфират, ние бягаме.

Хвърлих през рамо едно око към другите демонстранти. Никой не изгледаше разтревожен. Помислих си, че повечето от тези хора бяха ветерани. Познаваха правилата на играта. Ами ако грешаха? Ами ако името на тази тактика беше „Бягай и мачкай“? В крайна сметка бяхме в чужда страна. Може би тактиките на американските части за борба с безредиците не бяха стигнали чак дотук.

Що се отнася до мен, бях изплашен до смърт. Аз съм войник, участвал в няколко битки, но в тях винаги съм бил въоръжен поне толкова добре, колкото и противникът, така че условията бяха равни. Имаше нещо жестоко и ужасяващо в това да гледаш тези високодисциплинирани роботизирани същества, които безжалостно крачеха към нас. Защото виждаш палките им да се подават зад щитовете и можеш да си представиш как тези палки се вдигат и неприятно спукват главата ти на няколко места.

Скоро редицата им приближи на двайсетина метра, после на петнайсет и на десет, а те продължаваха да прииждат неумолимо: две крачки, стоп, две крачки, стоп. Когато достигнаха на метър и половина от нас, те спряха — точно както беше предвидила Катрин.

Няколко репортери се втурнаха към тясното пространство между нас, като коленичеха и залягаха, за да снимат от хоризонтално положение. Сигурно си мислеха, че могат да спечелят „Оскар“, „Тони“, „Нобел“ или „Пулицър“, или каквато там магарешка награда получава човек, когато е извършил нещо адски глупаво и притежава визуални доказателства за това.