Брайан Хейг - Врагове по неволя

Ето значи как е успяла да ме освободи Катрин от полицейския участък в Итеуон.

— Много ли е зле? — попитах.

— Имаш предвид клането ли?

Фактът, че използва точно тази дума, казваше достатъчно. Кимнах, а той поклати глава.

— Тази сутрин починаха още двама. Така убитите станаха четиринайсет. Десет от ранените са тук; останалите — в различни корейски болници в града. Нашата малка морга не можа да поеме всички. Трябваше да наемем хладилен камион за труповете. Ако не беше прогонил убиеца, навън сигурно щяха да бъдат паркирани още два-три камиона.

Спомняте ли си израза, че „всяка политика започва на местно ниво“? Очевидно същото се отнася и за болничните отделения. Бриджис се безпокоеше повече за вместимостта на моргата, отколкото за тежката съдба на хората, попаднали под куршумите. Някъде навън, в коридора някоя дребна възрастна сестра сигурно се жалваше за това, колко много формуляри трябва да попълва. А през три врати някой снабдител пъшкаше за… Разбирате какво искам да кажа. Все в този ред на мисли попитах:

— А аз как съм?

— Не чак толкова зле. Сигурно ще се наложи да ходиш с бастун няколко седмици. Имаш две счупени ребра, но ако се съди по рентгеновите снимки, и преди си чупил ребра, така че знаеш за какво става въпрос. Бинтовал съм ги и ще трябва известно време да се въздържаш от упражнения и тежка физическа работа.

Що се отнася до мен, това не представляваше проблем, защото колкото и да е странно, бях изгубил обичайното си желание, щом се събудя, веднага да хукна да пробягам една маратонска дистанция.

Той се пресегна, взе едно огледало и го вдигна пред лицето ми. Хвърлих едно око и мигновено изпитах безкрайна жалост към нещастния грозник, който ме гледаше насреща.

Едва ли се виждаше и един квадратен сантиметър, който да не беше ожулен, подут или издраскан. Липсваше ми един зъб, а друг бе счупен наполовина. Носът ми беше изкривен под странен ъгъл.

— Доста са те обработили — обади се Бриджис.

Твърдението му можеше да претендира за лафа на годината.

— О, господи — промърморих, след като едва успях да се позная.

Бриджис бързо отдръпна огледалото.

— Е, известно време няма да можеш да излизаш с момичета, но всичко ще зарасне — увери ме лекарят. — А и ще ти поставят няколко лъскави емайлирани зъба, които няма да страдат от кариеси.

Вече започвах да разбирам, че капитан Бриджис имаше болногледаческите маниери на малък ротвайлер.

Той се ухили:

— Както и да е, навън седи една дама, която иска да те види. Тук е още откакто те докараха. Всъщност ми наредиха да не пускам никого, преди тя да е разговаряла с теб. Ако искаш, мога да ти хвърля една кърпа върху лицето или пък да й завържа очите и чак тогава да я пусна.

Ротвайлерче ли казах? Не. Беше напълно пораснал, зъл питбул.

Очаквах Катрин, но вместо нея в стаята влезе безсърдечната и кръвожадна мис Каръл Ким. Спря до леглото, взря се в лицето ми, след това взе картона и провери нещо в него. Ужасно беше нетактична. Проверяваше името записано в картона, за да е сигурна, че облъсканата развалина на леглото наистина бях аз.

— Еха, изглеждаш ужасно — измърмори тя, без да откъсва очи от картона.

Пригладих един кичур от косата си:

— Така как е? По-добре ли изглеждам?

— Много по-добре — отвърна тя с хладна усмивка.

После настани малкото си стегнато дупе на леглото ми, протегна ръка и отви завивката ми до кръста. Прегледа тялото ми с професионално изражение и аз също хвърлих поглед надолу; имаше още равномерно разпределени синьо-черни петна. Рамото ми беше превързано, а ребрата — бинтовани.

— Направо са те спукали от бой.

Сякаш не го знаех.

— Но между другото онова, което направи, беше наистина чудесно. Всички много се гордеем с теб.

— Да де — измърморих.

След като тази тема беше приключена, тя извади диктофон, включи го и го постави на леглото.

— Майор Шон Дръмънд, офицерът от американските въоръжени сили, присъствал на сблъсъка — каза с официален тон. — Дата и час: 23 май, 10:15 преди обяд. Място: Осемнайсета военна евакуационна болница.

След това се понамръщи делово и продължи:

— Майор Дръмънд, бихте ли описали какво видяхте на мястото на сблъсъка вчера сутринта пред главния портал на базата „Йонгсан“?

Сега вече и тя, и аз, опитни юристи, заговорихме на собствения си флегматичен жаргон, така че й разказах всичко, което се беше случило, с възможно най-големи подробности, доколкото си го спомнях — от момента на пристигането на демонстрантите пред портала до многократното ми пребиване от страна на южнокорейската полиция. И ритника на Майкъл Бейлс, да не забравя този момент. Всъщност разпрострях се известно време върху Бейлс и Чой, макар тя да не даваше вид, че проявява интерес, защото исках това да бъде официално записано с достатъчна яснота. Всъщност исках скалпът на Майкъл Бейлс да виси на таблата на леглото до края на живота ми, за да мога всяка сутрин да се събуждам, да го поглеждам гальовно и да казвам: „Така ти се пада, негоднико.“