Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Добре — казах. — За какво беше всичко това?

Тя въздъхна тежко — като човек, който дълго време е бил под голямо напрежение.

— Докато ти лежеше в болницата, между нашето правителство и корейското възникна грозен спор за клането, което беше показано по всички новинарски канали. Проблемът е, че никой не знае какво е станало и защо. Затова обвиненията са взаимни.

Понадигнах се до седнало положение.

— Обвинения за какво?

— Протестът, или демонстрацията, е бил разрешен от градските власти на Сеул и е бил под охраната на южнокорейските власти. Дотук спор няма. Южнокорейците, разбира се, не искат да бъдат обвинени за убийството на четиринайсет американски граждани и за раняването на други седемнайсет. Те твърдят, че първият изстрел е бил произведен от американски демонстрант, а след това един или двама техни полицаи са отвърнали на огъня при самозащита. Ти сам признаваш, че първият изстрел е бил произведен някъде зад гърба ти. И други свидетели го потвърдиха.

Замислих се за това. Отговаряше на фактите. Внасяше малко ред в едно хаотично събитие. Но не го обясняваше напълно.

— Тогава защо побягна моят стрелец? Ако само е отговарял на стрелбата, защо ще го прави? А какво да кажем за другия, втория стрелец?

— Никой не знае. Смята се, че и той е бил корейски полицай. Облечен е бил с полицейска униформа, хвърлил е оръжието си и е избягал. Оказа се карабина М-16 със заличени серийни номера. Никой няма представа кой е бил той.

— Южнокорейски полицай с неизвестна самоличност? Как е възможно?

— Това е въпросът на деня, нали така? На мястото на клането е имало голяма суматоха. Били изпратени много полицейски коли, но никой не ги е броил при пристигането. Онзи е избягал с полицейска кола. Хитър ход, защото диспечерите на полицията са обявили съобщение до всички да търсят полицейска кола и… ами можеш да си представиш какъв хаос е настанал.

— И според теб те наистина не знаят кой е бил той?

— Кой знае? Може и просто да го прикриват. Или пък наистина не знаят. За тях е страшно удобно да не разполагат с него за разпит. Но в същото време и губят от това, нали така?

— А след като стрелецът, когото аз преследвах, е мъртъв, значи няма кой да каже защо са открили огън.

Тя се изправи и приглади роклята си.

— Точно в това е работата.

— А ние пък се намираме в тяхната страна.

— Да, в основни линии — отвърна Каръл, докато прибираше касетофона в чантичката си. — Трябва да побързам, за да транскрибираме този запис и да го пратим във Вашингтон. По очевидни причини твоите показания се смятат за изключително важни.

Преди да успее да се измъкне, аз я прекъснах:

— Почакай. Какво е моето положение в тая история? Щом двамата полицаи са реагирали при самозащита, какво съм направил аз? Ами това, че човекът, когото преследвах гръмна в главата цивилен гражданин?

— Всичко е предмет на текущото разследване. Южнокорейската полиция смята, че си постъпил много храбро, като си подгонил стрелеца по хълма. Това е спасило живота на много хора. Освен това смятат, че е възможно той да се е самоубил. В момента му правят аутопсия. Но все още си обвинен в нападение над полицай и отнемане на оръжието му. Що се отнася до другия труп, открит на улицата, продължават да разследват кой го е гръмнал в главата, както ти сам се изрази. Куршумът е минал през черепа и не е намерен. Горкият човек е бил умствено недоразвит.

Очите й изведнъж се свиха.

— Нямам намерение да твърдя, че си го убил хладнокръвно, но си бил замесен в престрелка. Бил си стегнат и подложен на огромно напрежение, навярно — готов мигновено да натиснеш спусъка. Не си го прострелял ти, нали, Дръмънд?

Въпросът й красноречиво илюстрираше мнението й за мен.

Отговорът ми като нищо можеше да ми навлече обвинение в сексуален тормоз. Но в крайна сметка аз съм адвокат. Ако се опиташе да ме подведе под отговорност, щях да кажа, че съм бил упоен и изпаднал в делириум от болката, така че не съм бил отговорен за мръсния си език.

Имелда и Катрин се появиха два часа по-късно. Разбирайте два часа, след като започнах отчаяно да ги търся по телефона. Това изобщо не ми хареса.

Но когато погледнах лицето на Катрин, настроението ми се смекчи. Под очите й имаше дълбоки тъмни сенки. Освен това бяха подпухнали и зачервени, все едно беше плакала много. Очевидно не беше заспивала и за миг след касапницата.

Освен това забелязах, че Имелда се държеше с нея като ангел-хранител. Отваряше й вратата да влезе, подаваше й стол, кръжеше около нея като загрижен адютант.