Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Има само една пречка. Както изглежда, срещу двама от адвокатите на Томас могат да бъдат предявени обвинения от цивилните власти.

— Наистина ли? Теб пък за какво искат да те обвинят?

— За подаване на молба с подвеждащо съдържание до властите, за да получа разрешение за протеста. В подстрекателство към безредици. Освен това южнокорейците имат и някакъв закон за националната сигурност. Казват, че могат да ме подведат под отговорност за „застрашаване на сигурността на Република Корея“.

Бегло познавах закона, за който ставаше дума. Беше противоречив акт, който съществуваше от трийсет години — закон-мечта за всеки диктатор, тъй като беше толкова неясен, че можеше да се тълкува и изопачава във всяка възможна посока. Би трябвало да й съчувствам, но не исках тя да взема връх.

— И ти ми говориш, че имаш проблеми? — възразих. — Мен ме обвиняват в нападение над полицай и кражба на оръжие. А освен това съм заподозрян, че съм застрелял душевноболен човек.

Имелда, която дотогава ни слушаше мълчаливо, изведнъж заобиколи Катрин и приближи към леглото ми.

— Вие двамата свършихте ли? — попита тя остро.

Катрин изненадана вдигна глава.

— Какво?

Имелда ни изгледа свирепо, вирнала малкия си чип нос и поясни:

— Свършихте ли с глупотевините?! Избълвахте ли всичките си гадни самосъжалителни вайканици?

Дълбоко си поех дъх, почесах се и извърнах поглед. Надушвах какво ще последва. Катрин обаче нямаше никаква представа. Никога не беше ставала жертва на някоя от вдъхновяващите речи на Имелда — една особена форма на общуване, при която Имелда говори, а вие си затваряте устата, кимате на подходящите места и най-общо казано, се опитвате да изглеждате адски вдъхновени. Е, можете и да се опитате да не й обръщате внимание или да спорите, но наистина не ви го препоръчвам.

— Добре — отсече Имелда и запристъпя напред-назад като боксьор. — Имате клиент в затвора. Процесът му може да започне или да не започне в петък. Единият адвокат се излежава и се прави на болен. Другият е изпаднал в самосъжаление и хленчи. Вие поне сте живи! Поне не са ви пъхнали в някой от онези камиони фризери, паркирани отзад. Нали така?

Аз закимах ентусиазирано и се престорих на страшно вдъхновен. Да, да, точно така, Имелда. Поне съм жив.

Катрин обаче изглеждаше още по-объркана. Погрешна реакция.

— Проблем ли имаш, момиче? — излая Имелда, като се приведе, за да изстреля думите право в лицето на Катрин. — Не можеш да разбереш за какво говори старата Имелда?

Катрин отвори уста, но пръстът на Имелда веднага се появи пред носа й. Лицето й беше съвсем близо до нейното и беше изкривено от ярост, а очите й пламтяха.

— Млък! — излая отново тя. — Хич не ми говори! Ако защитавахте мен, щях да ви застрелям и двамата. Не се будалкам, момиче! Само охкане и вайкане!

Тя изръмжа и тропна с крак, сякаш размазваше хлебарка на пода. Катрин извъртя очи към мен и видя, че кимам толкова усърдно, сякаш се опитвах да си строша врата. Очите ми, поне онова, което можех да отворя, излъчваха благоговейно страхопочитание.

Както вече съм казвал, Катрин в никакъв случай не е глупава. Тя започна да кима, отначало леко, а после — ускорено като бутало.

— Добре! — Имелда се завъртя на пета и се вторачи в мен. — Сега ще намеря инвалиден стол и ще разкарам костеливия ти задник оттук. И да не съм те чула да се оплакваш, момченце! Изобщо не си болен. Само си мислиш, че си болен.

Да, да, само си мисля, продължих да кимам. Забрави за тези контузии, шевове и бинтове. Плод на болната ми фантазия. Имелда се извърна и застана срещу Катрин.

— Забрави какво е станало вчера, чуваш ли? Съсредоточи се върху онова момче в килията. Остави на мен и на майора да се справим с южнокорейците, ясно?

Катрин вече кимаше по-усърдно и от мен. Вратът й се извиваше като бреза в ураган. Кълна се, че видях от устата й да хвърчи слюнка. Разбира се, в този момент направих усилие да изглеждам още по-вдъхновен от нея, а трябва да ви кажа, че това никак не е лесно, когато лицето ви е цялото подуто и в рани и ви липсва един преден зъб. Приличах на екзалтирана тиква за Празника на Вси Светии, която няма търпение да дочака великата нощ.

— Искам да тръгваме, Имелда — обадих се. — Адски ми се иска! Не мога повече да чакам. Иди да докараш онзи проклет инвалиден стол! И час по-скоро ме измъкни оттук!

Тя се взря за миг в лицето ми, реши, че съм достатъчно наелектризиран, обърна се и огледа Катрин, която продължаваше да кима. Имелда искаше единствено незабавно и неоспоримо подчинение, затова просто привдигна панталона си и излезе от стаята, като трополеше с ботушите си. Скърцаше със зъби и тихо ругаеше, което беше нейният начин да изрази яростно удовлетворение. Издаваше същите звуци и когато беше погълнала някоя чудесна пържола.