Джак Кърли - Един от 100

Приближих се да разгледам по-отблизо една от творбите на непознатия художник, в този момент Ейва излезе от спалнята. Изглеждаше тъжна и отпаднала, явно не бе скрила бутилка нито в стаята си, нито в банята. Носеше избелели джинси и тениска с емблемата на болница „Сейнт Джоунс“. Косата й още беше мокра. Забелязах, че не е завързала едната си маратонка, но иначе изглеждаше сравнително добре.

Излязохме на верандата, тя изведнъж спря и ме потупа по рамото:

— Забравих си чантата. Отивам да я взема. Моля те, пусни климатика в колата, че е ужасно горещо.

От Мечока бях научил, че членовете на „Анонимни алкохолици“ определят лудостта като състояние, в което правиш едно и също и очакваш различни резултати. Качих се в колата и зачаках Ейва да открие празната бутилка; страхувах се, че ще заключи вратата и няма да излезе, докато си тръгна — тоест, ще избере по-лесния изход.

След минута тя изскочи навън и така силно затръшна вратата, че сякаш цялата къща се разтресе. Прекоси моравата, седна до мен в колата, изгледа ме на кръв и процеди:

— Да приключваме по-бързо тази комедия.

Господин Кътър бе донесъл снимките в службата си. Предстоеше му да вземе важно решение, а времето му изтичаше. Разполагаше с трима души, въпреки че само един беше необходим за приключване на работата. Заключи се в кабинета си, за пореден път внимателно разгледа фотографиите. Мъжете бяха като направени под калъп — широкоплещести, с тесни бедра. Различаваха се само по цвета на косата и очите и по мускулатурата.

Нещо не беше наред.

Нещо, което засега му убягваше. Изборът за последното въплъщение трябваше да бъде най-прецизен. Момчето и Мъжът бяха съвършени, но Воинът трябваше да притежава първичен гняв и неизчерпаема сила. И да бъде по-издръжлив. Мама можеше с поглед да разтопи стомана, ето защо бе необходим човек, който да й е достоен противник.

Господин Кътър взе снимките, отново ги разгледа. През последните дни онзи, когото бе набелязал за Воин, сякаш се беше променил — в отрицателния смисъл на думата.

А може би самият той беше надраснал мечтите си.

В съзнанието му започна да се оформя нов образ на Воина; остави снимките на бюрото, като ги обърна така, че да не вижда фотографираните лица. Вече беше набелязал подходящия човек — познаваше го, чувал го беше да говори. Без съмнение беше боец, отмъстител. Щеше ли да бъде достоен противник на мама? Онзи, който ще я похити, ще я убие, ще я спаси.

Да. Този човек беше воин, притежаваше и физическа, и морална сила.

Господин Кътър доволно се облегна на стола. Отново бе получил просветление свише. Първо мама, после корабчето, сега воина. Нещата се уреждаха прекрасно. Единственото, което му предстоеше, бе да си осигури воина.

В коридора проехтяха стъпки, той чу гласовете на колегите си. Мижитурките се връщаха от обедна почивка. Скоро щяха да почукат на вратата му, да му досаждат с претенциите си: „Трябва ми това, искам онова…“

Господин Кътър подреди на купчинка вече ненужните му снимки и бележки, после извади плик от джоба на сакото си. На мястото за адреса на изпращача бе напечатано „Бейсайд Кънсалтинг“. Пъхна в плика фотографиите, грижливо го залепи.

Не искам да идвам тук!

— Първия път никой не иска. Влизай.

Отворих страничната врата на постройка в центъра на града, която едно време беше църква, а сега в нея се събираха членовете на „Анонимни алкохолици“. Ейва колебливо пристъпи в просторното помещение, обзаведено със столове и маси; имаше и флипер, маса за билярд и две машини за пуканки. На таблото бяха прикрепени листчета с графика на сбирките и съобщения за танцови забави, на които не се сервира алкохол. Върху поставката встрани от таблото бяха подредени книги и брошури. Вътрешната стълба в дъното водеше към горния етаж. Професионалната кафемашина се обслужваше от шейсетинагодишен човек с буйна прошарена коса като на Айнщайн. Четирима души, които играеха карти на масата в дъното на помещението, подхвърлиха нещо на двете жени до масата за билярд, всички избухнаха в смях. Някакъв човек с официален костюм седеше сам, пиеше чай и четеше „Уолстрийт Джърнал“. Вдигна поглед от вестника, подсвирна, оправи вратовръзката си. Ейва крадешком огледа присъстващите:

— Къде са… онези хора?

— Пред очите ти.

— Пияни ли са? Смеят се.

— Смеят се, защото не са пияни.

Тя се разтрепери, с длан притисна устата си и хукна към тоалетната. Човекът, който отговаряше за приготвянето на кафето, се усмихна: