Джак Кърли - Един от 100

— Нова е, нали?

— За пръв път й е.

— Попаднала е където трябва. И ти ли си от дружеството?

— Не, но съм ваш привърженик.

Той вдигна палец и отново се захвана с работата си. Ейва се върна след около две минути, лицето й беше зачервено, очите — влажни. Още трепереше — не само от абстиненцията, но и от страх, предизвикан от клуба на „Анонимните алкохолици“; всеки, който идваше тук за пръв път, си даваше сметка какво представлява, но не подозираше какъв ще стане след време.

— Няма да издържа, да се махаме, Карсън! Утре пак ще дойдем, а?

По вътрешната стълба отекнаха стъпки, появи се Мечока — исполин по анцуг и с бейзболна шапка, която скриваше четинестата му кестенява коса. Притисна ме в прегръдките си и ме повдигна, сякаш бях лек като перушинка. Доброто му настроение беше заразително и ми подейства окуражаващо.

— Виж ти кой ни е дошъл на гости! — възкликна. — Като те гледам, въобще не си се променил. И глупавата ти усмивка е същата.

— Грешиш, приятелю. Ако се загледаш, ще видиш известно подобрение.

Мечока извика на „бармана“:

— Хей, Джони, ела да те запозная с бившия ми партньор Карсън!

Айнщайн затътри крака към нас и се ухили:

— Значи ти си онзи, дето го докара тук в градинарска количка, а?

Мечока се обърна към Ейва. Дланта й изчезна в грамадната му лапа.

— Добре дошла. Карсън ми разказа всичко за теб.

Тя гневно се втренчи в мен, сякаш отново я бях предал.

Приятелят ми я прегърна през раменете, поведе я към стълбището:

— Шубе те е, нали? Да ме беше видяла първия ден, когато Карсън ме изсипа на пода, като че ли бях торба с цимент. Крещях, мятах се, треперех като пес, дето сере костилки от праскови…

Обърна се и ми намигна. После заведе Ейва на горния етаж. След един час я оставих пред къщата й. И двамата бяхме спазили договора.

По-добре ли си? — попитах.

Тя погледна къщата, отново се обърна към мен:

— Виж какво, Карсън…

Притиснах пръст до устните й:

— Не казвай нищо повече. Само не се забърквай в неприятности.

Изведнъж и двамата се почувствахме неловко — кимахме и мърморехме като кръгли глупаци; тя влезе в къщата, затвори вратата. Изведнъж установих, че в съзнанието ми нещо се е объркало. Забравил бях как се шофира, не знаех какво правя и къде отивам. Няколко пъти вдишах и издишах, накрая сложният механизъм в главата ми отново се задейства. Превключих на скорост, струваше ми се, че въздухът около мен е груб като брезент.

— Карсън, почакай!

Ударих спирачки, обърнах се — Ейва тичаше към колата.

— Страхувам се, че няма да издържа. Може ли… ще бъде ли прекалено нахално да те помоля… Тя се вкопчи в рамото ми. Изглеждаше ужасно, все едно по погрешка беше попаднала в центрофугата на пералня. Но забелязах и нещо друго — плаха, но набираща скорост решителност, сякаш по силата на земното притегляне късчетата от разбитата й душа се слепваха, за да образуват отново едно цяло.

— Ще ти помогна да си стегнеш багажа — промълвих.

В този момент въздухът стана мек като кадифе.

— От информацията, получена от този Фридман, съдиш, че Нелсън се е мушкал и гушкал в Билокси. — Хари свали жълтеникавозелената си вратовръзка и я пъхна в джоба на сакото си. По-широкият й край, напомнящ глава на сплескана жаба, остана да виси навън.

— При това някой е платил сметката — отбелязах.

Във „Фланаганс“ влязоха неколцина полицаи, чиято смяна беше приключила. Бяха облечени цивилно, весело подвикваха и се шегуваха. С Хари им кимнахме и подновихме разговора си. След като настаних Ейва у дома, си уговорих среща с моя партньор — поръчахме си супа от бамя и започнахме да обсъждаме случая.

Хари беше в отвратително настроение; оплака се, че с каквото и да се захванел през деня, все удрял на камък. Остави лъжицата в празната и чиния и промърмори:

— Може би няма връзка с убийствата.

— Струва ми се, че грешиш. Нелсън се е похвалил пред управителя на сградата, че се е натъкнал на бездънно гърне с мед.

— И какво от това? Помниш ли какво каза барманът? Нашето момче все се е фукало, че го очаква блестящо бъдеще.

— Нелсън беше първата жертва. Някой е тършувал в апартамента му, изчезнали са улики. Само по себе си това е достатъчно доказателство, че той е ключът към загадката. Или че твоите невидими нишки водят към него.

Партньорът ми подръпна въображаема струна, като че ли свиреше на арфа, но не продума.

— Да, знам — промърморих, облегнах се назад, за миг стиснах клепачи.