Джак Кърли - Един от 100

— В четвъртък вечер щяхте ли да минете през парка, ако не беше убийството?

— Да — приблизително в 10:45.

— Не думайте! Толкова ли стриктно се придържате към графика?

— Един възрастен съсед, който ни наблюдава от верандата си, ни нарича „влака на Мусолини“, защото винаги минаваме по едно и също време.

— Всеки четвъртък ли?

— Ако ще и камъни да валят, бягаме във вторник, четвъртък и неделя.

Проведох още един разговор с човек, когото ми беше неприятно да безпокоя, после се обърнах към Хари:

— Черил Нотс, годеницата на Дюшам, казва, че климатикът бил настроен на десет градуса. Сторило й се странно, защото с него имали разногласия само заради температурата в къщата — предпочитала да е по-хладно, но той бил зиморничав.

Партньорът ми кимна — започваше да се досеща накъде бия.

— Убиецът не може да регулира температурата в парка, но при подготовката на престъплението е забелязал, че „Нощни рейнджъри“ минават от там…

— Точно в 10:45 — прекъснах го. — Оставил е мъртвеца под светлината не само за да се изфука…

— Но за да осигури възможно най-бързото му вкарване в хладилника, за да няма никакво разложение. Което ме навежда на друга мисъл. Кой вижда трупа, след като го открият? — Много добре знаех отговора, но изпитвах необходимост да го чуя.

Хари заизброява на пръсти:

— Първо идват ченгетата. След това — съдебният лекар, криминалистите, детективите, шофьорите на линейки. Събират се зяпачи…

— А след това?

— Служителите в моргата, патолозите, отново детективи, хората от погребалното бюро.

— Да предположим, че убиецът изпраща послание до някого „по веригата“. Спокойно можем да изключим минувачите и персонала на службата по противопожарна охрана и „Бърза помощ“. Също и от погребалното бюро.

— Остават служителите в моргата и криминалистите. И ние, разбира се.

Престорих се, че не съм чул:

— Какво каза? Повтори.

Той чукна с нокът по чашата си.

Дзън!

— Започнах да пия преди две години, когато брат ми почина. Не, не да пия, а да се напивам. Честно казано, имам слабост към алкохола още откакто на шестнайсет години изпих първата си бира. Под влиянието му се чувствах… как да се изразя… умна и красива. Получавах отлични оценки, момчетата ме харесваха, но все се мислех за кръгла глупачка. Все едно се преструвах.

С Ейва бавно вървяхме по брега. Минаваше полунощ, наоколо нямаше жива душа, бяхме само ние двамата, вълните и лекият полъх на ветреца. Сухият пясък скърцаше под стъпките ни.

— Да, вече ми каза, че си имала брат. Как се казваше… Лони ли?

— Лейн. Беше с четири години по-голям от мен. Наричах го Дим, защото се движеше леко и безшумно. Случваше се да чета на верандата, той неусетно заставаше до мен, посочваше облак, започваше да описва формите, които вижда в него…

Тя заразказва още щом се прибрах — поток от несвързани изречения, общото между които бе само желанието й да ги изрече. Почувствах, че иска да говори за пристрастеността си към алкохола, да я анализира; да се научи как да се скрие, когато призрачните мълнии засъскат в съзнанието й, как да отведе в земята електричеството, без да пострада.

— Понякога часове наред гледахме облаците. Обичах да го гледам, докато рисува… Беше невероятен художник — не хлапе, което се опитва да рисува… Притежаваше невероятен талант и прозрението на гений. Вкъщи имам шест негови картини.

Спомних си прекрасните образци на абстрактна скулптурна живопис, които бяха привлекли вниманието ми — овладени експлозии от цветове, изпълнени с оптимизъм.

— Видях ги. Привлякоха ме като с магнит.

— Любимата ми е онази до канапето. Наречена е „Врани“. Като се каже „врани“, повечето хора виждат грабливи черни птици. Но враните на Лейн са червени, златни и зелени, защото умееше да вижда красотата, оставаща скрита за простосмъртните. Ето защо часовете, които прекарвах с него, бяха най-прекрасните в живота ми. Докато следвах, често ми гостуваше — понякога си мисля, че ако не беше той, нямаше да издържа. Когато бяхме заедно, се чувствах някак… по-жива.

— Как така е починал толкова млад?

Тя спря. В далечината видях падащи звезди, фойерверки! Наближаваше Денят на независимостта, хлапетата вече се подготвяха за празника.

— Самоуби се. Оказа се, че години наред е страдал от депресия и е посещавал психиатър. Смъртта му разби сърцата ни.

Гледах падащите звезди и не продумвах.

— Отново и отново си спомнях миговете, когато изглеждаше толкова щастлив. Не подозирах, че в душата му се е загнездил рак, който е продължавал да расте, докато не ни го отне… Тогава буквално се разпаднах. Гневът ми към несправедливата съдба ме подтикна към алкохола; прекъснах следването, месеци наред се напивах до забрава. От факултета по медицина проявиха разбиране — знаеха за смъртта на брат ми и смятаха, че съм прекъснала, за да превъзмогна скръбта.