Джеймс Туайнинг: Черното слънце

— За мен е удоволствие най-после да се запознаем лично, хер Ренуик, или може би предпочитате Касий? Полковник Хехт се изказа много ласкаво за усилията ви през последните няколко месеца.

— Това някаква шега ли е? — изръмжа Ренуик.

Том не се сдържа и се усмихна. Въпреки че положението беше отчайващо и беше заобиколен от въоръжени мъже в изоставена мина в недрата на планината, той се радваше, че най-сетне вижда Ренуик като жертва на предателство, каквото той редовно сервираше на другите.

В същото време обаче се притесняваше. Допреди малко с Ренуик бяха на срещуположни страни, но сега съдбата им беше еднаква. И двамата бяха в ръцете на хората на Фьолц и този път интересите им съвпадаха.

— Не е шега, Касий — заяви Фьолц.

— Кой си ти?

— Не познаваш ли гласа ми? — попита Фьолц.

Ренуик присви очи.

— Дмитрий?

— Както казах, приятно ми е най-после да се запознаем лично.

— Какъв е този цирк? — троснато попита Ренуик. — Имаме уговорка. Споразумяхме се да не си правим номера.

— Споразумяхме се за много неща — каза Фьолц и пренебрежително махна с ръка. — Но това беше, когато ти мислеше, че имаш с какво да се пазариш. Сигурно ще се съгласиш, че обстоятелствата се промениха.

— Защо сте облечени в защитни облекла? — прекъсна ги Том. — Какво се надявате да намерите тук?

— Най-после един интелигентен въпрос — каза Фьолц и изръкопляска. — И ти ще ми помогнеш да отговоря. Отвори го. — И посочи един от сандъците, който хората на Хехт бяха разтоварили от вагона.

— Какво? — колебливо попита Кърк.

— Чу ме. Отвори го — настоя Фьолц, грабна един лост от човека до себе си и го хвърли на Том. — Отвори го или ще те убия.

Кърк се приближи до сандъка. Както на всички останали, и на него бяха щамповани идентификационен код и свастика. Той пъхна лоста под капака и натисна. Гвоздеите изскърцаха и изскочиха. Кърк повдигна и другата страна и капакът падна на земята.

Вътре имаше слама. Том извади няколко шепи, бръкна по-надълбоко, докосна нещо меко и го измъкна.

— Кожено палто? — недоверчиво попита Арчи, отиде при Том, наведе се и извади второ кожено палто, а после трето, и ги хвърли през рамо. — Не може да е това — заяви той, когато стигна до дъното на сандъка, изправи се и погледна купчината черни, кафяви и златистожълти кожени палта на земята. — Тук има някаква грешка.

Ренуик също не можеше да повярва на очите си.

— Отвори друг сандък — ликуващо каза Фьолц. — Който и да е. Няма значение.

Арчи грабна лоста от Том и отвори друг сандък.

— Будилници — рече той, вдигна един така, че да го видят всички, после го пусна вътре.

След това отвори трети сандък.

— Пишещи машини.

После следващия.

— Копринено бельо. — С отвращение вдигна сутиен и кюлоти, после ги хвърли към Фьолц. Бельото прелетя на сантиметри от лицето му.

— Е, добре, Фьолц, стига шегички — бавно каза Кърк.

— Лаше сигурно ви е казал, че това са някои от нещата, натоварени на влака — отвърна Фьолц. — Не разбирам защо сте изненадани.

— Не се прави на глупак. Къде е?

— Кое? — престорено озадачено попита Фьолц.

— Много добре знаеш кое — сопна се Ренуик. — Кехлибарената стая. Защо мислиш, че сме тук?

Фьолц се изсмя.

— А, да, Кехлибарената стая. Учудващо е, че митът не умира.

— Какъв мит? — попита Ренуик.

— Не се чувствайте неудобно. Хиляди хора преди вас са вярвали в същата измамна фантазия. И съм убеден, че ще ги последват още хиляди.

— Искаш да кажеш, че Кехлибарената стая не съществува? — попита Том.

— Унищожена е през войната.

— Глупости — заяви Ренуик.

— Нима? — подигравателно попита Фьолц.

— Всички знаят, че е била преместена в двореца Кьонигсберг и после е изчезнала. Била е скрита.

— Не е изчезнала и никой не я е скрил. Ако искате да знаете, била е изгорена от руските войски, когато отишли да я вземат. През април 1945 година те превзели двореца Кьонигсберг и в бързината запалили Рицарската зала. Не знаели, че там е прибрана Кехлибарената стая, готова да бъде преместена на безопасно място. Когато го разбрали, било късно.

— Ако тази история е истина, досега щеше да се разчуе — пренебрежително отбеляза Ренуик.

— Смяташ ли, че руснаците доброволно биха признали, че техни войници са унищожили едно от най-ценните им съкровища? Не мисля. Много по-лесно е да обвинят нацистите, че са отнели от света тази незаменима скъпоценност, отколкото да изпаднат в неловко положение. Може и да не ми повярваш, но в Кремъл съм виждал документи, които потвърждават това. В Централния държавен архив за литература и изкуство. Убедително доказват, че руснаците са знаели за унищожаването на Кехлибарената стая, но въпреки това са я използвали като коз в преговорите за връщането на ценни произведения на изкуството от Германия.