Джеймс Туайнинг: Черното слънце

— Не съм те замесил аз, а Касий. Търнбул работеше за него.

Кърк стрелна с поглед Хари, но изпълнените с омраза очи на Ренуик се бяха втренчили във Фьолц.

— Почерпих вдъхновение от стратегията на Сталин да противопостави един срещу друг Жуков и Конев и включих и двама ви в издирването — продължи Фьолц. — Ироничното в случая беше, че през цялото време ключът за всичко се е намирал в моя трезор. Разбрах на кого принадлежи депозитната кутия едва когато се появихте вие. Ако го бях осъзнал по-рано, можеше да избегна всичко това.

— Но си знаел, че Вайсман и Ламерс са оставили карта.

— Преди няколко години съветът откри Ламерс и го принуди да говори. За съжаление сърцето му не издържа, преди да ни каже къде е криптата и последната картина, която се оказа в Ермитажа. Знаехме само, че Бекер живее в Англия, но не научихме името, под което се крие.

— Защо разкопахте главния вход, когато можеше да влезете отзад за много по-малко време? — попита Арчи.

— Освен факта, че мога да вкарам камиони само през главния вход, ако искам да изнеса нещо? Отговорът е елементарен. Когато дойдохме, преди три дни, не знаех, че има по-малък вход. Чичо ми каза само за големия, през който е помогнал да вкарат вагоните. Единствено картината сочеше към по-малкия вход, през който сте минали вие, а и Орденът е преценил, че този достъп е по-лесен. Йохан се появи тук заедно с вас и ми каза какво сте открили, затова реших да ви оставя, за да сте заети и да не ни пречите.

— Съветът няма да ти позволи да се измъкнеш безнаказано — заяви Том. — Щом разберат какво си направил, ще направят всичко по силите си, за да те спрат.

— Кой съвет? Този ли? — Фьолц бръкна в джоба си, извади шепа златни пръстени и презрително ги хвърли на земята. Пръстените бяха еднакви, с диамант, инкрустиран в едно от дванадесет квадратчета. — Всъщност жалко. Бих искал да видя лицата им, когато разберат, че ще въведа нов световен ред, който ще обезсмисли усилията и борбата им през последните шестдесет години. Времето на Кристално острие настъпи!

12-и януари — 19:02

Хехт ги подкара с насочен пистолет към по-малкия тунел, грубо сложи пластмасови белезници на ръцете им и ги блъсна на каменния под. Ренуик оказа съпротива и получи приклад в корема, а после и по гърба. Земята беше студена и корава. Раненото рамо на Том пулсираше от болка.

— Няма да забравя предателството ти, Хехт — извика Ренуик. — Ще те накарам да си платиш.

— Съмнявам се, Касий. — Хехт се засмя подигравателно. — Следващия път, когато го натисна, бутонът ще работи. — Той вдигна дистанционното управление на детонатора и предизвикателно го размаха пред лицето му. — И ти и твоите приятели ще сте в пещерата, когато това стане.

Удари го по главата и отвори дълбока рана над ухото му с единия си пръстен, после остави двама души да ги пазят и си тръгна.

— Как е, Ренуик? — ухили се Арчи. — Разбра ли най-после какво е да си надхитрен? Предаден. Пленен.

— Вместо да злорадстваш, Конъли, защо по-добре не измислиш как да се измъкнем оттук — троснато отвърна Ренуик.

— Да се измъкнем? — изсмя се Арчи. — Повярвай ми, ако намеря изход, ти няма да излезеш през него.

Умълчаха се. От пещерата отекваха звуците на хората на Фьолц — те чукаха, пробиваха и режеха. Том предположи, че разглобяват вагона и се готвят да откарат смъртоносния му товар. Но къде? Това беше ужасяващо. Щом Фьолц осъществяваше плана си, никой нямаше да може да го спре. Арчи, изглежда, прочете мислите му.

— Фьолц наистина ли може да направи атомна бомба?

— Съмнявам се — отвърна Том. — Ще трябва да купи и много допълнителна техника и да наеме експерти. Но може и да спечели достатъчно пари, като предложи на търг урана, за да финансира малката си армия. Освен това съществува и перспективата за така наречената мръсна бомба, която ни описа. Представяш ли си какъв хаос ще настъпи, ако я хвърли в Берлин, Лондон или Ню Йорк?

— Е, край на Кехлибарената стая — отбеляза Арчи.

— Не мога да повярвам, че толкова години толкова хора са търсили нещо, което не съществува.

— Баща ти вярваше, че съществува — обади се Ренуик. — Мислиш ли, че е грешал?

— Не споменавай името му — сряза го Том.

— Не забравяй, че той се обърна към мен, когато чу историята, свързваща Кехлибарената стая с нацисткия Златен влак — усмихна се Ренуик. — Не вярвах в това, но преди няколко години попаднах на оригинал на Белак на търг във Виена. Тогава разбрах, че ако някой е оцелял от масовите убийства на Хитлер, вероятно са го направили и други и в тях е шансът да открия това място.