Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Внимавайте, тъпаци! — изкрещя Ренуик.

След минути хората му изнесоха още пет-шест сандъка.

— Как ще ги измъкнеш оттук, по дяволите? — извика Кърк. — Знаеш кой разкопава главния вход, нали? Те не са далеч.

— Бих казал, само на няколко крачки — отвърна Ренуик. — Не си ли съгласен, Йохан? — Хехт кимна. — А що се отнася до това кои са, предполагам, както сигурно и ти, Томас, си стигнал до същия извод, те са последните остатъци от Ордена. Кой друг би могъл да намери това място без шифъра на картината? Работят от няколко дни, но трябва да пробият четиридесет и пет метра твърда скала, за да влязат. За щастие нашият вход беше по-лесен за разкопаване.

— Те пазят това място от петдесет години. Мислиш ли, че ще те пуснат да си отидеш ей така?

— Не мисля, че ще имат голям избор — усмихна се Ренуик. — Една от дарбите на Йохан е, че разбира от експлозиви. Той минира и двата тунела. Негов човек замени нещастника, когото бяхте оставили на пост, и ще ми се обади веднага щом онези пробият входа. Ще им позволим да влязат в тунела и после ще задействаме взрива.

— Ще ги убиете всичките? — възкликна Том.

— В общи линии това е основната идея. — Ренуик кимна.

В същия миг в по-големия тунел отекна тътен и после звукът от сменяне на скоростите на голяма машина. Ренуик рязко обърна глава натам и усмивката му изчезна.

— Влезли са — извика Хехт.

— Няма начин. — Ренуик изглеждаше стъписан. — Не чухме нищо. — Извади предавателя от джоба си. — Тук Ренуик. Чуваш ли ме? — Гласът му ставаше все по-отчаян. — Току-що чухме бръмчене на двигател. Обади се, да те вземат дяволите.

Обърна се към Хехт.

— Сигурно е мъртъв. Взриви експлозивите.

— Не знаем колко навътре в мината са проникнали.

— Няма значение. Или ще ги убием, или ще им препречим пътя. И двете ни устройват. Не можем да си позволим да рискуваме. Не и сега, когато сме толкова близо.

Хехт кимна и вдигна малка черна кутия с четири червени бутона. Захапа края на сребристата антена и я извади с рязко дръпване на главата си. След това се обърна към тунела. Шумът се засилваше, в мрака като очи блеснаха две бледожълти точки и започнаха да се уголемяват.

— Веднага, Йохан — отчаяно викна Ренуик.

Хехт натисна горния червен бутон, но не се случи нищо.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Ренуик. — Направи го веднага или ще е късно.

— Съжалявам, Касий — каза Хехт, извади пистолет и го насочи към гърдите му, — но за теб наистина е късно.

— Какво прави? — прошепна Арчи.

— Предава Ренуик — с блеснал поглед отвърна Том. — Свършено е с него.

12-и януари — 17:46

Булдозерът изрева и спря на входа на пещерата. Ослепителните му фарове принудиха всички, с изключение на Том и Арчи да закрият с ръце очите си. Изведнъж угаснаха първо фаровете, а после и двигателят.

Пред булдозера се появиха десетина въоръжени до зъби мъже — за изненада на Том бяха в защитни облекла и приличаха на роботи. Всички бяха облечени еднакво и очевидно действаха по предварително режисиран план. Разпръснаха се ветрилообразно из пещерата. Лицата им бяха скрити под маски.

Двама се приближиха до Ренуик и бързо го обискираха. Хехт кимна към вагона, където бяха затворени Том и Арчи, и други двама мъже отвориха вратата, направиха знак с оръжията си на Том и Арчи да скочат долу, а после претърсиха и тях и ги блъснаха към Ренуик. Той не беше проронил дума и кипеше от гняв. Изгарящият му поглед беше втренчен в Хехт.

Един мъж — носеше куфарче — излезе в средата на пещерата и остави куфарчето на земята. Щракна закопчалките, отвори го, извади нещо като голям микрофон, вдигна го над главата си, погледна екрана на компютъра в куфарчето и каза:

— Чисто е.

Мъжете свалиха качулките от главите си и захвърлиха газовите маски.

Един обаче не махна качулката и маската си. Не беше въоръжен. Тръгна бавно през пещерата и спря пред Хехт. А после неочаквано двамата разпериха ръце, прегърнаха се като стари приятели и се затупаха по гърбовете. Кърк успя да чуе приглушените думи на мъжа с качулката и отговора на Хехт.

— Браво, полковник.

— За мен е чест.

— Какво става, по дяволите? — избухна Арчи. — Кои пък са тези?

Човекът отметна качулката си и смъкна маската от лицето си.

— Фьолц! — ахна Том.

— Кой? — обади се Ренуик. Очите му стрелкаха ту към Хехт, ту към Фьолц.

— Шефът на банката в Цюрих, където Вайсман и Ламерс бяха скрили картата — обясни Кърк.

Фьолц не му обърна внимание и пристъпи към Ренуик.