Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Ще пробият всеки момент — възкликна Том.

— Може би това е уплашило Ренуик — предположи Арчи.

— Вероятно. Но не е в стила му да дойде толкова близо и да се откаже. Може би е отишъл да доведе подкрепления.

— В момента обаче явно не е тук. Не знам за теб, но аз искам да погледна какво има във вагоните.

Кърк се усмихна.

— И двамата искаме, но не съм сигурен дали има смисъл, ако не можем да го извадим.

— Мислех, че смяташ да се обадиш на агента на ФБР, когато разберем какво става.

— Да, такава беше уговорката ни. Но какво общо има това с…

— Преди да повикаш тежката артилерия, не искаш ли да видиш какво има вътре?

— А онези там? — Том кимна към затрупания тунел. — Да не искаш да ни хванат?

— Защо не оставим Пьотър тук? — предложи Арчи. — Щом пробият, ще изтича да ни каже. А Григорий ще изпратим в другия край да прави компания на Юрий и да пази Ренуик да не ни се появи в гръб.

— Добре — съгласи се Кърк. — Но не трябва да губим време.

След бързи инструкции, предадени предимно с жестове, оставиха Пьотър на стотина метра от входа на мината и побягнаха към пещерата. Изпратиха Григорий на пост на другия вход и щом той тръгна, насочиха вниманието си към двата вагона.

Бяха серийно производство. От двете им страни бяха заковани боядисани в оранжево-червено дъски за допълнително подсилване и стабилност. Освен очевидните последици от времето вагоните изглеждаха забележително добре запазени, въпреки че единият беше започнал да губи дългата битка с гниенето и дървоядите, й двете шасита бяха ръждясали. Отстрани с бяла боя бяха написани букви й цифри.

Двамата се приближиха до плъзгащата се на метални колела врата на първия вагон и точно когато се готвеха да я отворят, Том забеляза нещо. Дупките, които беше предположил, че са от дървояди и гниене, бяха прекалено симетрични, за да са резултат от природен процес.

Бяха дупки от куршуми.

12-и януари — 17:20

Изведнъж го побиха ледени тръпки и Том разбра, че не са от студа. И Арчи видя залостената врата и дупките от куршуми и си зададе същия въпрос като него.

Том хвана железния прът, натисна го, но не можа да го помръдне. Бутна го от едната, после от другата страна и след няколко опита прътът се отмести с пронизително стържене, което накара Том да стисне зъби. Той го хвърли на земята, после двамата задърпаха голямата желязна дръжка и след ожесточена съпротива вратата най-после се открехна.

— Достатъчно — задъхано каза Том. — Ще можеш да се провреш.

— Искаш да кажеш, че ти ще се провреш — усмихна се Арчи и сключи пръсти.

Кърк стъпи на ръцете му и се вмъкна през пролуката. Клекна и посегна да извади фенерчето си, но разбра, че не е необходимо. През дупките от куршуми проникваше светлина. Стотиците тънки лъчи с различна дължина бяха наклонени под всевъзможни ъгли и се пресичаха като саби, забити в дървената кутия на фокусник.

— Какво става? — извика Арчи.

Том запали фенерчето и освети тавана и стените.

Нищо.

Стана, направи няколко крачки и се спъна в нещо твърдо, което се натроши под краката му. Той се дръпна назад и насочи фенерчето надолу. И видя бедрена кост. Човешка.

— Арчи, ела!

— Защо? Какво има? — Арчи подскочи към отворената врата и се хвана за платформата.

Кърк го издърпа вътре.

— Виж. — И освети пода.

Там лежаха тридесетина трупа, по-скоро скелети. Костите им се подаваха от оръфани ръкави и крачоли. От полуизгнилите фуражки надничаха белезникави черепи.

— Кои ли са били? — промълви Арчи. — Военнопленници? Цивилни?

— Не. — Том се наведе, взе една фуражка и посочи кокардата — свастика, чиито линии завършваха със стрели. — Виж. Това е кръст-стрела. Носили са го нацистките войски от Унгария.

— Лаше каза, че Златният влак е тръгнал оттам.

— Да. И доколкото си спомням, каза, че бил охраняван от унгарски войски. Ето какво е останало от тях.

Претърсиха набързо вагона, но не видяха нищо, освен скелетите. На едната стена, близо до пода, беше надраскано име. Йозеф Кол . Кърк предположи, че човекът е оцелял от масовото убийство, но е умрял от глад сред смрадта на разлагащите се трупове.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Арчи.

Том сви рамене.

— Знаем, че влакът вероятно е пътувал за Швейцария. Мостът в Брикслег е бил бомбардиран, затова са се върнали и са се скрили в тунела, надявали са се, че ще ремонтират моста и ще могат да продължат пътуването си. Обаче американците са ги сгащили. Някъде между Брикслег и тунела е било взето решение да откачат двата вагона и да ги избутат дотук с помощта на унгарски войници. След това са махнали релсите, за да скрият какво са направили, а после са обезоръжили пазачите, довели са ги тук и са ги екзекутирали, и накрая са срутили мината, за да са сигурни, че тайната им е запазена.