Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Какво прави? — попита Доминик и присви очи.

— Не съм сигурна. — Виктор поклати глава, но докато наблюдаваше, мъжът съблече дрехата си и извади нещо като бял чаршаф от чантата, която носеше. — Мисля, че ще се преоблича.

— Да, но в какво?

Човекът тръсна чаршафа и видяха, че това всъщност е широк бял костюм. Той го нахлузи върху дрехите си и после си сложи кислородна маска. Накрая дръпна качулката на главата си и стегна връзките.

— Всички обличат такива дрехи. Виж.

— Приличат на ПБХ облекла.

— ПБХ? — намръщи се Виктор.

— За противоатомна, биологична и химична защита. Стандартни военни облекла, за да избегнат заразяване.

— Заразяване! — Виктор свали бинокъла и се обърна към Доминик. — Какво? Нали търсим Кехлибарената стая.

12-и януари — 17:03

Шахтата беше много по-висока, отколкото очакваше Том, и се издигаше под остър ъгъл. От симетричните следи по стените ставаше ясно, че е изкопана отдавна с кирки и лопати. На всеки четири-пет метра имаше дебели дървени подпори. Годините ги бяха огънали и бяха отнели цвета им и сега приличаха на тежки сиви вкаменелости, превърнали се в част от планината.

— Виж!

Том спря и насочи фенерчето към тавана. Камъкът беше обгорен от следи от взрив.

— Изглежда, тук е бил поставен експлозив, вероятно динамит, за да срутят тавана.

— Да — съгласи се Кърк. — Не са искали някой да влезе тук дори случайно.

Продължиха. Том и Арчи вървяха отпред. Следваха ги Пьотър и Григорий — Юрий бе останал да пази на входа.

Лъчите на фенерчетата им се кръстосваха в мрака, избледняваха и чезнеха в далечината. От време на време светлината озаряваше дъха им и за миг въздухът лумваше като мъгла, пронизвана от фарове на кола.

Дишането и шумоленето на дрехите им отекваше и се усилваше от стените на тунела, сякаш вървяха в нефа на огромна тиха катедрала. Често настъпваха изпражнения на животни и кости на зайци или птици, вероятно донесени от лисица или някой друг хищник, намерил път в скалата.

А после неочаквано пред тях се появи тънка ивица светлина, усилваше се. Накрая видяха нещо като грамаден жълт прозорец, открояващ се в тъмния тунел.

— Това трябва да е — развълнувано прошепна Том и угаси фенерчето си.

Приближиха се предпазливо към светлината и видяха, че тунелът извежда в голяма естествена пещера.

— Няма хора — прошепна Кърк.

— Но какво е това? — ахна Арчи.

Пещерата беше осветена от четири прожектора. От тавана се спускаше огромно нацистко знаме, дълго поне десет и широко шест метра. Флагът се отличаваше с една съществена разлика. Традиционната свастика беше заменена с вече познатия символ на Черното слънце. Дванадесетте пречупени лъча се протягаха като криви пръсти на скелет, опитващи да се измъкнат от гроб.

— Господи! — промълви Арчи. — Те са тук, по дяволите!

Том поклати глава, не можеше да повярва на очите си. Гледката беше невероятна. Двата изчезнали вагона от нацисткия влак бяха изтеглени нагоре по австрийската планина и бяха скрити дълбоко в нея, грамадни и тромави, същински неми статисти в хиляди военни кинопрегледи, само че цветни, а не черно-бели.

— Май още не са ги отворили. — Кърк развълнувано посочи дебелите железни прътове, пъхнати в скобите на вратите.

— Ренуик е някъде тук — предупреди го Арчи. — Нека първо се справим с него.

Бавно заобиколиха вагоните и спряха пред друг, много по-голям тунел, през който вероятно бяха докарани вагоните.

— Сигурно води към главния вход — предположи Том. Приглушеното бучене на машини в тунела потвърди подозренията му.

— Виж. — Арчи посочи някакви дълги неща, струпани до стената, приближи се и ритна едното. Чу се тракане на метал.

— Релси — каза Кърк и коленичи да ги разгледа по-отблизо. — Виж. Има и нататък в тунела.

— Вероятно когато мината е работела, от главната линия е имало отклонение, минаващо успоредно на пътеката, по която се качихме — каза Арчи.

— Което означава, че са докарали вагоните тук, махнали са релсите, за да заличат следите, и после са срутили тавана.

— Трябва да проверим какво има в тунела — каза Арчи. — Да преценим с колко време разполагаме, преди онези да влязат. И да се уверим, че Ренуик не се крие някъде тук.

Влязоха в тунела, вървяха предпазливо. Оръжията им бяха насочени към мрака напред. Светлината в пещерата зад тях постепенно отслабваше и накрая се превърна в прозорче в далечината. Шумът на земекопните машини се засилваше. Земята под краката им потръпваше. Стигнаха до срутването в дъното на тунела. По купчината се търкаляха камъчета.