Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Тогава онова, което са пазели, трябва да е в другия вагон.

— Има само един начин да разберем.

Преди обаче да помръднат, вратата на вагона започна да се затваря. Том и Арчи се хвърлиха към нея в отчаян опит да се измъкнат, но закъсняха. Вратата се хлопна с трясък и те чуха непогрешимото стържене на металния прът, който се плъзна в скобите.

12-и януари — 17:20

— Какво да направим? — попита Доминик.

Виктор — гледаше навъсено как въоръжените мъже проверяват защитните облекла и оръжията си — отвърна сухо:

— Да отидем при Том и Арчи и да им кажем.

— Няма да стигнем навреме — отчаяно каза Доминик. — Картата не е у нас и нямаме представа къде е другият вход. Трябва да го намерим, да влезем и да ги предупредим. Това ще отнеме цяла вечност.

Виктор не отговори. Опитваше се да измисли как да се свържат с Том и да го предупредят, че всеки момент ще има компания и че очакванията на непознатите за онова, което се намира в мината, са съвсем различни от техните предположения.

Изведнъж Доминик я дръпна за ръката.

— Някой идва!

Един мъж вървеше право към тях.

Рускинята вдигна автомата си. Но ако стреляше, щяха да се издадат.

Затаиха дъх. Мъжът спря почти до тях, поразкрачи се и си разкопча дюкяна. Извисяваше се като великан на фона на безоблачното вечерно небе.

В сумрака проблесна струя бледозлатиста урина, извиси се над главите им и разтопи снега зад тях, като съскаше и вдигаше пара.

Виктор погледна Доминик и се ухили. Доминик също едва се сдържа да не се разсмее. И в следващия миг й хрумна нещо — начин да предупредят Том и Арчи. Единственият проблем беше, че трябваше да действат бързо.

Незабавно.

12-и януари — 17:26

Том притисна лице до стената на вагона и надникна през една дупка от куршум.

— Ренуик — прошепна, когато видя кой стои до вагона. Хари се усмихваше победоносно. До него бяха Йохан Хехт и петима други главорези, вероятно членове на Кристално острие.

— Шегуваш се — задавено каза Арчи и също погледна. — Къде са Юрий и Григорий? Нали трябваше да пазят тунела?

— Е, не са го опазили — изсумтя Том, гледаше окървавените безжизнени тела в краката на Ренуик.

— Веднага щом чух, че идвате през гората, разбрах, че няма да устоите и ще ме последвате в мината — започна Ренуик. — Оставихме ви да се разходите и после ви излязохме в гръб. Беше много любезно от ваша страна да влезете във вагона. Това улесни залавянето ви.

— Спести си приказките, Хари — изръмжа Том. — Злорадството не ти прави чест.

— Не можеш да ми откажеш кратък миг на ликуване.

Кърк не каза нищо, но Ренуик и не очакваше отговор.

— Трябва обаче да те поздравя, че откри мястото толкова бързо, Томас. — Ренуик повдигна вежди в завистливо възхищение. — Йохан обаче е малко разочарован от упорството ти.

Хехт заплашително галеше спусъка на автомата „Хеклер и Кох“. Челюстта му леко се кривеше ту наляво, ту надясно — той дъвчеше дъвка.

— Съжалявам, че съм го разочаровал — престорено загрижено каза Том и докато говореше, огледа вагона. Нямаше ли начин да се измъкнат?

— Излизането от музея… Ако някой можеше да го направи, това си ти. Разшифроването на картина, която не е в теб, обаче беше страхотно внушително. Особено след като положих толкова много усилия да няма риск Търнбул да издаде нещо.

— Кога дойде тук? — попита Кърк — опитваше се да печели време.

— Късно снощи. И оттогава успяхме да пробием входа. Бяхме вътре само три минути, когато се появихте вие. Между другото, ако възнамерявате да се измъкнете оттам, губите си времето — добави Ренуик, сякаш разчел мислите на Том.

— Вагоните са добре защитени. Нацистите са ги запазили за най-ценния си товар.

— Като са убили взвод унгарски войници? — извика Кърк, отказа се от търсенето и ядосано сви рамене.

— Важното е какво има във втория вагон. Не се тревожи, Томас. Все още не сме го отворили. Готвехме се да го направим, но ви чухме, че идвате. Ще получите най-хубавите места за грандиозното отваряне и първия поглед към Кехлибарената стая от петдесет години насам.

Двама мъже с ножовка се приближиха до ръждясалия катинар на втория вагон и след минути отвориха вратата.

— Не виждам нищо — прошепна Арчи. — А ти?

— Не. — Том поклати глава. Полезрението му беше ограничено. Дупките от куршуми му позволяваха да вижда само предната и задната част на вагона, но не и през вратата. След малко се появиха други двама мъже, едва носеха голям тежък сандък. Пуснаха го на земята.