Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— И за да разшифроваш някое съобщение, трябва да знаеш как е била настроена оригиналната машина, кодирала съобщението, така ли?

— Да, Имало е таблици с кодове, издавани всеки ден така, че всеки да знае каква настройка да използва. Ако нямаме настройките, ще ни трябва експертна помощ.

— Това ще отнеме време — отбеляза Кърк.

— Ренуик трябва да ги знае, инак нямаше да си прави целия този труд — каза Арчи. — Сигурно има начин да ги разберем.

— Имаш право — съгласи се Том. — Може би пропускаме нещо. Да разгледаме пак снимките.

Всички се обърнаха към монитора и се вгледаха в краищата на картината.

— Колко жички има? — попита Арчи.

— Различен брой. Между десет и тринадесет в зависимост от настройката. През роторите са пуснати букви, които не са свързани с жичките, без първо да бъдат заместени. Това е бил поредният начин да объркат подслушвачите. Защо?

— В горния край на картината има двадесет и шест букви. — Арчи посочи екрана. — И, изглежда, са написани по двойки.

— Да. Тринадесет двойки букви. Това може да е настройката за комутационното табло. „U“ на „A“. „P“ на „F“. — Доминик бързо пренареди жичките така, че да съответстват на двойките букви в горния край на картината.

— Какво остава още? — попита Виктор оживено.

— Изборът на роторите и настройките им — отвърна Доминик и Кърк отново забеляза ледения тон, когато отговаряше на въпросите на Виктор. — Трябва да знаем кои три да изберем и как да ги настроим. — Тя извади останалите четири ротора от пергаментовата хартия и посочи малките пръстени на всеки от тях. — Те се въртят и после се заключват в началната си позиция. Без тези две неща нямаме нищо.

11-и януари — 18:21

Редуваха се пред компютъра. Всеки се опитваше да провери дали ще може да проумее бъркотията от букви, украсяваща като гиздава черна дантела краищата на картината. Колкото и съсредоточено да гледаха снимките и каквито и хитри номера да измисляха да броят буквите или да ги разделят или умножават на числото от другата страна, не можаха да открият настройките на роторите, нито кой от тях трябва да използват.

В отчаянието си дори включиха предметите, които бяха намерили предишните няколко дни — снимките на картините на Белак, кутията от орехово дърво с кръста на Ламерс, другите кръстове, ключа за депозитната кутия, кожената кесия и картата, за да видят дали ще намерят вдъхновение, скрита улика или послание. Нищо обаче не даде резултат и след шест часа безплодно търсене бяха толкова уморени, че буквите започнаха да се сливат пред очите им.

Арчи се оплака от силно главоболие и излезе от стаята. Виктор отиде да поръча храна. Доминик подозираше, че и това е търсене на извинение да напусне. Разбира се не съжаляваше за отсъствието й. Все още се ядосваше при мисълта за кавгата им. Как се осмеляваше Виктор да й говори така? Рускинята не познаваше нито нея нито Том.

Въпреки всичко Доминик беше твърдо решена да разкрие загадката на „Енигма“. Не откъсваше очи от екрана и спираше само за да раздвижи пръстите си, които се схващаха от вкопчването в компютърната мишка. Може и да не беше успяла да се справи добре с мъртвите есесовски генерали, нито да проникне в музея, но ребусите бяха нейната специалност.

— Какво ти е, Доминик?

Въпросът на Том я изтръгна от мислите й.

— Моля?

— Добре ли си? Изглеждаш напрегната. Случило ли се е нещо между теб и Виктор?

— Ти ми кажи — без да се обръща, отговори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прекара нощта с нея. — Доминик знаеше, че се държи като момиченце, но не се сдържа.

— За това ли става дума?

Тя видя в отражението на екрана, че Том се е преместил напред на стола и сякаш изпитва облекчение.

— Отговорът е лесен. Нищо не се случи.

Доминик се завъртя на стола и го погледна гневно.

— Виж какво, Том, не искам да говоря за това.

— Не разбирам. — Гласът му прозвуча искрено озадачено. — Нещо лошо ли съм направил?

— Категорично не. Животът си е твой. Защо да не правиш каквото искаш?

— Но какво общо има това с…

— Какво общо има личният ти живот с мен ли? Очевидно абсолютно нищо. Ти си прав. Да го забравим. Да разнищим загадката и да си вървим у дома. — Тя отново се обърна към компютъра. В гърлото й заседна буца. Надяваше се, че той няма да види сълзите, напиращи в очите й.

Усети, че Том се готви да каже нещо, но думите така и не излязоха от устата му. Истината беше, че не му се сърдеше, нито беше разочарована от него, но се чувстваше странно, че е изразила на глас мислите си. Поне донякъде.