Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Ренуик се появи в системата ни — започна Бейли. — Наистина се вписва в профила.

— Естествено — сухо подхвърли Том.

— Както и болногледачът на Лаше. Хайнрих Мюлер. Опасен тип. Преди няколко години е бил в испански затвор за убийството на търговец на редки книги. Снимката в досието отговаря на описанието.

Бейли млъкна.

— Защо ми се струва, че ще кажеш „но“? — студено попита Арчи.

— Защото няма никакъв Уилям Търнбул.

— Той беше шпионин — рече Кърк. — Не съм изненадан, че името му не се е появило.

— След атентатите на единадесети септември имаме споразумение за разменяне на информация с англичаните за персонала, участващ в борбата срещу тероризма. Търнбул не фигурира в списъка.

— Тогава може да е.

— Но е фигурирал — докато не са го убили в Москва преди година и половина.

— Какво?! — ахна Арчи.

— Бил е застрелян, докато е излизал от книжарница близо до Червения площад. Човекът, обърнал се към вас, не е бил нито Уилям Търнбул, нито от МИ6 — поясни Бейли.

— Излъгал ни е? — Тонът на Арчи изразяваше смесица от изненада и гняв.

— Измамил ни е още в самото начало — каза Том и си припомни случилото се през последните няколко дни.

— А колите и хората с него, когато се запознахме?

— Вероятно са били наети за един ден. Той изигра прекрасно ролята си. Знаеше, че ако спомене името на Ренуик, ще го изслушам. И че ако ни подтикне в правилната посока и ни пусне от каишката, ние ще свършим всичката работа. — Кърк поклати глава, ядосан на себе си.

— Мислиш, че е работел за Ренуик?

— Това определено би обяснило как Ренуик успяваше да ни следи толкова отблизо. И как е разбрал къде ще сме снощи.

— И защо го е убил веднага щом Търнбул си е свършил работата — добави Арчи.

— Какво ще правим сега? — прекъсна ги Бейли.

— Какво искаш да кажеш? — тросна се Арчи. — Как можем да направим нещо, като сме затворени тук?

— Не мога да ви освободя — отвърна Бейли. — Виджиано жив ще ме одере.

— Виджиано е идиот — гневно заяви Арчи.

— Бих искал да ви помогна. Сериозно. — Бейли въздъхна. — Но тук нямаме правомощия, съжалявам.

Той бавно тръгна към вратата и кимна на агент Кънингам.

— Това е безумие — недоверчиво каза Том. — Не мога да повярвам, че ни държите тук. Не сме направили нищо лошо.

Кънингам бавно се приближи към тях, гледаше в пода.

— Бейли е прав. Той няма правомощия тук. Но аз имам. — Кънингам вдигна глава и ги погледна в очите. — Не харесвам Виджиано. Не ми допадат методите му и как се държи с хората. И след онова, което ми разказа Бейли… Това обаче не означава, че можем да ви пуснем да си вървите ей така.

— Какво искаш да кажеш? — колебливо попита Том.

— Дойдох тук с Бейли. — Кънингам говореше бавно. Очите му не оставяха съмнение, че е сериозен. — След като той е излязъл, вие сте ме нападнали и сте ме закопчали с белезници за леглото. — Той извади стоманени белезници от джоба си. И сте взели ключовете ми. — Кънингам разклати връзка ключове с другата си ръка. — И сте излезли по задните аварийни стълби в южната страна на сградата.

— И после какво? — попита Арчи, докато предпазливо взимаше белезниците и връзката ключове от агента.

— После имате дванадесет минути, преди Бейли да се върне и да ме намери. Всъщност вече са десет — каза Кънингам. — След това ще започнем да ви търсим. Руснаците също. Съветвам ви да напуснете страната.

— И какво искате в замяна? — попита Кърк и закачи едната гривна на белезниците за металната рамка на леглото.

— Телефонно обаждане, ако откриете онези типове. — Кънингам извади визитка от горния си джоб. Краищата й бяха оръфани и подгънати, което показваше, че отдавна я държи там. — Ние ще поемем случая.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 11:43

За петнадесетина минути Том и Арчи отговориха на всичките въпроси на Доминик и Виктор и разказаха какво са научили от Бейли. Накрая Кърк показа малкия сив диск, който беше извадил от фотоапарата на Кристенко, и се обърна към Виктор.

— Имаш ли с какво да го разгледам?

— Разбира се.

Тя го поведе по дълъг тъмен коридор към кабинета си. Макар и също натруфена, със златисти листа, нарисувани на тавана и около рамките на прозорците, тази стая не беше обзаведена безвкусно като останалите. Преобладаващите цветове бяха светлобежово и пясъчно бяло. Имаше много възглавници и меки мебели, придаващи й женска атмосфера. Том усети, че това вероятно е единственото помещение, което Виктор е обзавела сама, и затова го хареса още повече.